Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Кога ги чухте?

— Беше — не знам, десетина минути преди да стигна до магистралата.

— Не ми ли казахте, че сте ги чула точно преди да стигнете до магистралата?

— Това е точно преди да стигна до магистралата.

— Десет минути?

— Вероятно.

— Не ми ли казахте, че…

Тя каза отчаяно:

— Добре, опитах се да се предпазя, доколкото можех. Исках да имам колкото е възможно по-солидно алиби. Не исках никой да мисли, че съм била около онази къща, когато са били отправени изстрелите, така че може да съм позасенчила малко времето.

— Много малко?

— Ами, вероятно.

— Не знаете ли колко дълго е била колата на господин Адисън до къщата на Ферел преди да я чуете да тръгва?

— Не.

— И когато сте я чула да се движи по черния път, да прекосява дървения мост и да се изкачва по хълма към магистралата сте мислела, че идва от съвсем друга къща?

— Господин Мейсън, ще бъда откровена с вас. Мислех си, че съм поне на една миля разстояние от мястото, където ме остави господин Ферел.

— В интерес на истината — каза Мейсън, — през цялото това време единствената ви мисъл е била за вас самата, нали?

Тя леко разтвори очи:

— Ами, разбира се. За кого другиго да мисля?

— И разказа, който измислихте за страстния женкар в закрития „Линкълн“ е пълна лъжа?

— Да.

— В действителност вие имате номерата на всички коли, в които сте се возила през онзи ден? Внимавайте, млада госпожице, защото можем да проверим всяка секунда от вашето време.

— Да — каза тя, — можете да проверите тези номера. Те всички ще ме помнят.

— Колко пари взехте през този ден?

— Около осемдесет долара.

— Това средна печалба ли беше?

— Справям се доста добре. През повечето от времето печеля най-малко толкова.

— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам други въпроси.…

— Аз нямам никакви — каза Хамилтън Бъргър. Съдията Кийтли каза:

— Мисля, че при дадените обстоятелства, Съдът ще направи отсрочка до утре сутринта в десет часа. Междувременно искам да бъде проверена всяка дума от разказа на тази млада жена и предлагам прокурорът и полицията да направят по-нататъшно разследване, за да се разбере какво точно се е случило на местопрестъплението и предлагам тази свидетелка да бъде обвинена в лъжесвидетелстване.

— Да, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър съвсем сдържано.

— Съдът се разпуска — каза съдията Кийтли. Дела Стрийт грабна ръката на Мейсън:

— О, шефе — каза тя, — бяхте прекрасен! Просто прекрасен!

Усмихнатото лице на Пол Дрейк казваше: „Браво, Пери!“

— Добро начало — призна Мейсън, — и щастлив пробив. Благодарение на това, че имах разказа на майка й, можах да задам първите си въпроси, които изглеждаха невинни и рутинни, а бяха всъщност тези, на които тя не можеше да отговори. Ако се бях опитал да задам първо другите въпроси, цялата зала, включително и съдията, щяха да скочат върху мен в момента, в който се бях опитал да изкопча истината от нея.

— Сега какво ще правим? — попита Дрейк.

— Сега — каза Мейсън, — започва истинската работа. И като начало, Пол, ще вземеш списъка на номерата, ще накараш твоите хора да се свържат със собствениците на колите и да разберат колко от тях са били изнудвани от Ерик Хансел.

Пери Мейсън крачеше напред-назад в канцеларията си и от време навреме подхвърляше забележки през рамото си.

Дела Стрийт, седнала на секретарското си бюро, драскаше с един молив, правеше разни завъртулки и гледаше върха на молива, а умът й следваше промълвеното от Мейсън.

Пол Дрейк, седнал настрани в големия кожен стол, с крака провесени на едната странична облегалка, а гърба облегнат на другата, от време навреме вмъкваше по някоя дума.

Мейсън каза почти раздразнено:

— Проклетият случай представя една съвършена невероятност.

Той прекоси кабинета си още четири-пет пъти, след което продължи:

— Погледнете доказателствата! Някой е застанал отвън и е застрелял Ферел през прозореца, улучил го е с първия куршум, след това се е обърнал, изпразнил е пистолета като очевидно е стрелял във въздуха. След това е взел празните патрони от гнездото на пистолета и го е изхвърлил в речното корито. Това е безсмислено.

— Защо не? — попита Дрейк. — Човекът е бил мъртъв.

— Как е разбрал убиецът, че е мъртъв?

— Прицелил се е внимателно, застрелял го е в главата и го е видял да пада.

— Може само да го е одраскал — каза Мейсън. — Казвам ти, Пол, трябва да си много добър стрелец, за да стоиш на земята да стреляш през прозорец и да бъдеш абсолютно сигурен, че си улучил в главата. След това човекът трябва да е влязъл в къщата, да е отишъл до стаята, да е изгасил лампата и да е тръгнал. Човекът не би направил това.