Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

— Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли? — повтаряше Джак, докато траеше наказанието.

И ако Бен имаше глупостта да му отговори, глупостта да си отвори изобщо устата, то тогава наказанието продължаваше, докато мъжът физически се изтощеше и загубеше интерес. За Бен да крещи и реве беше нещо немислимо.

Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване . Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи — страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ — Емили постоянно му го повтаряше.

Неоновият надпис светеше на прозореца на Емили: „ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО — ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“

Което означаваше, че тя си беше вкъщи, готова за работа. Най-много клиенти я посещаваха вечер. Бизнесът й разчиташе както на постоянни посетители, така и на идващи за първи път.

Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз — една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата — откривайки, че е заключена , седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.

Не след дълго се почувства самотен и му доскуча, реши да се покатери на кедровото дърво. От набързо скованата платформа, закрепена високо в клоните на дървото, той можеше да вижда колите по „Мартин Лутър Кинг“. Виждаше и мигащите светлини на самолетите, пресичащи небето. Небостъргачите в центъра на града се издигаха страховито, очертавайки върху хоризонта линия, която той можеше да нарисува със затворени очи. Можеше да назове всяка сграда, както астроном познава съзвездията.

Когато колата под него запали мотор и пое по алеята към улицата, той се сепна и излезе от унеса си. Спусна се надолу по клоните в последователност, която беше усвоил от много упражнения. Надолу, надолу, надолу. Маймунка , беше го нарекла Емили.

Тя го посрещна така, сякаш не се бяха виждали от месеци, а всъщност бяха минали само няколко дни. Прегърна го, каза му колко се радва, че го вижда, и веднага настоя да хапне нещо. Тъкмо беше сложила да притопля лазаня в микровълновата си фурна, когато се звънна на вратата.

— Ти седни да ядеш — каза тя. — Няма нужда да ми помагаш сега.

— Искам да ти помогна — възпротиви се той, скочи и дръпна чекмеджето с безжичния радиопредавател.

Тя не го спря. Той провери предавателя като каза няколко думи в уоки-токито. Тя потвърди с кимване, че системата действа. После провери как изглежда в огледалото, щипна няколко пъти бузите си и тръгна към вратата.

Бен се измъкна през задната врата.

Колата, паркирана в алеята, беше раздрънкан син микробус с олющена и очукана каросерия. Предното стъкло беше пукнато, а страничното огледало откъм предната седалка за пътника до шофьора беше счупено. Бен заобиколи и доближи страничното прозорче откъм мястото на шофьора, така колата му служеше като преграда между него и входната врата, би могъл да се скрие, ако клиентът неочаквано излезеше навън. От страничната броня се хилеше с глупава усмивка нарисувано човече с надписи „Здравей!“ и „Клуб Добрият Сам“. През страничното прозорче откъм шофьорската седалка видя чифт авиаторски очила върху плота над таблото, от огледалото за обратно виждане висеше картонена фигурка на гола жена. „Мъж е“, реши Бен. Уличното осветление открояваше всичко в кабината, сякаш беше ден; разбира се, много добре не можеше да види какво би могло да има на пода — а там май имаше много нещо, най-вече боклуци. Пепелникът беше препълнен с фасове.

— Той пуши — докладва в уоки-токито. — На предното стъкло — стикер за разрешено паркиране във военновъздушна база „Командир Джоузеф“. — Изпъна шия, за да разгледа по-добре таблото. — Хубава музикална уредба, като се има предвид състоянието на микробуса. В музикалния бизнес е.