Дашиъл Хамет - Големият удар

Пат Реди, който беше по-близко до перилата, се метна през тях, опрял се на една ръка, и се гмурна в мрака. Аз стигнах дъното на стълбите с два скока, отблъснах се от колоната и се втурнах във внезапно станалия шумен и все така неосветен вестибюл. Блъснах се в стена, която не бях видял. Отскочих с удар от отсрещната стена и влетях в стая, чийто сивкав полумрак ми се стори слънчева светлина след вестибюла.

Пат Реди се подпираше с една ръка на облегалката на някакъв стол, а другата притискаше към корема си. Лицето му беше мишосиво. Очите — изцъклена болка. Изглеждаше като човек, когото са ритнали.

Опитът му да се усмихне излезе несполучлив. Кимна ми към задната част на къщата. Аз се втурнах натам.

Открих Реймънд Елуд в едно тясно коридорче. Хлипаше и се опитваше като обезумял да отвори явно заключена врата. Лицето му бе бяло като платно от неизразим ужас. Измерих на око разстоянието, което ни делеше. Той се обърна в мига, в който се метнах към него. Вложих цялата си сила в замаха на ръката, стиснала пистолета…

Един тон месо и кости се стовари върху гърба ми. Политнах към стената, останал без дъх, замаян. Гадеше ми се. Облечени в червена коприна кафяви ръце се сключиха около мен в мъртва хватка. Запитах се дали в къщата няма разположен цял гарнизон от крещящо издокарани негри, или налитам все на един и същ.

Този обаче не ме остави да разсъждавам дълго.

Беше огромен. Беше силен. И не ми мислеше доброто.

Ръката ми, стиснала пищова, бе притисната към хълбока и сочеше надолу. Опитах се да стрелям в крака на черния. Не улучих. Опитах пак. Той си отмести крака. Аз се заизвивах в ръцете му и успях да се извъртя почти с лице към него. Елуд увисна от другата ми страна.

Негърът ме сгъна назад; гръбнакът ми се набра като хармоника. Започнах да се съпротивлявам, за да избегна свиването на коленете. Прекалено много тежест ме притискаше обаче. Коленете ми поддадоха. Тялото ми се преви назад.

Пат Реди се заолюлява в рамката на вратата н ме озари над рамото на негъра като архангел Гавраил. Сива болка свиваше лицето му, но очите му бяха избистрени. В дясната си ръка стискаше пистолет. Лявата вече вадеше гумена палка от задния джоб.

Палката се стовари върху обръснатия череп на негъра. Той залитна настрани от мен, като тръскаше глава. Пат го фрасна още веднъж, преди онзи да го стигне. Цапардоса го право в лицето, но не успя да го отклони от намисленото.

Вдигнах свободната си вече ръка и вкарах един куршум в гърдите на Елуд, като го оставих да се свлече от мен на пода.

Негърът беше притиснал Пат към стената и му създаваше доста главоболия. Широкият му червен гръб представляваше чудесна мишена.

Пет от шестте куршума обаче вече бяха изстреляни от пистолета ми. Имах още няколко в джоба си, но презареждането иска време.

Прекрачих ръцете на Елуд и заработих с дулото на пищова по негъра. На мястото, където главата се слива с врата, имаше буца мас. При третия удар той омекна и се срути, като повлече и Пат със себе си.

Претърколих го. Светлокожият полицай — вече не толкова светлокож — се изправи на крака.

В другия край на коридора зееше отворената врата на празна кухня.

Двамата с Пат се насочихме към вратата, която Елуд се опитваше да отвори. Солидна дърводелска работа, здраво залостена.

Като се засилихме едновременно, ние я атакувахме с общо сто и осемдесетте си килограма. Тя се разтърси, но не помръдна. Пак се хвърлихме отгоре й. Невидимо дърво изпращя. Отново. Вратата изхвърча като тапа. Прелетяхме през нея и се затъркаляхме надолу по някакви стълби — търкаляхме се, търкаляхме като голяма снежна топка, докато не ни спря циментен под.

Пат пръв дойде на себе си.

— Голям си акробат! — изръмжа той. — Слез веднага от гърба ми!

Станах. Той също. Изглежда, щяхме да прекараме цялата вечер в падане и ставане от пода.

До рамото си видях електрически ключ. Запалих лампата.

Ако дори частично приличах на Пат, значи кошмар не ти трябва. Той целият беше в кървящи рани и мръсотия, а дрехите, останали по него, не стигаха, за да прикрият нито едното, нито другото.

И понеже видът му не ми допадна, взех да оглеждам мазето, в което се намирахме. В дъното имаше пещ, кофи с въглища и цепеници дърва. Пред нас имаше коридор и стаи, също като горе.

Първата врата се оказа заключена, но не здраво. Разбихме я и се озовахме в тъмна фотографска стаичка.

Втората беше отключена и водеше към химическа лаборатория: колби, мензури, горелки и малък дестилатор. Насред стаята имаше кръгла чугунена печица. Хора не видяхме.