Дашиъл Хамет - Големият удар

Излязохме в коридора и се насочихме към третата врата без капка оптимизъм. Мазето явно беше празна работа. Само си губехме времето, когато мястото ни беше горе. Натиснах дръжката.

Вратата не трепна.

Метнахме се заедно отгоре й, колкото да опитаме. Тя не помръдна.

— Чакай.

Пат отиде до купчината с цепениците и се върна с брадва. Замахна към вратата и изкърти парче дърво. Сребристи искри изскочиха изпод острието. От другата страна на дървото имаше желязо или стомана. Пат свали брадвата и се подпря на дръжката й.

— Сега ти предложи нещо — рече.

— Аз ще вардя тук, а ти изтичай до горе и виж дали не се е появил някой от вашите. Макар да сме на края на света, току-виж, са вдигнали тревога. Провери също така дали няма и друг вход за тази стая — може би през прозореца, — или поне намери хора, с които да насилим вратата.

Пат се обърна към стълбите.

Спря го някакъв звук — щракането на резе от другата страна на желязната врата.

С един скок Пат се озова до рамката. Една крачка, и аз застанах редом с него.

Вратата започна да се отваря навътре. Прекалено бавно.

Аз я ритнах с крак. Двамата с Пат нахълтахме веднага след моя ритник.

Рамото му удари жената. Успях да я подхвана, преди да падне.

Пат й отне пистолета. Аз я поставих да стъпи твърдо на крака.

Лицето й беше бледо, квадратно, безизразно. Майра Банброк — но нямаше и следа от мъжкаранския вид, който личеше по снимките и който бяха споменали познатите й.

Като я поддържах с една ръка — с която същевременно притисках нейните към тялото й, — аз заоглеждах стаята.

Малка, квадратна, с метални стени, боядисани в кафяво. На пода лежеше странно мъртво човече. Беше съвсем дребен мъж в плътно прилепнал костюм от черно кадифе и коприна. Рубашка и панталони до коленете от черно кадифе, черни копринени чорапи, черна копринена шапчица на главата, черни лачени обувки. Лицето му беше малко, старо, кокалесто, но същевременно гладко като камък, без нито една бръчица.

Под високата яка на рубашката се виждаше дупка от куршум. От нея бавно се точеше кръв. Подът около човечето показваше, че малко преди това кръвта съвсем не се е точила толкова бавно.

Зад гърба му зееше отворена желязна каса. Пред касата имаше разпилени купища хартии, сякаш я бяха наклонили, за да ги изсипят от нея.

Момичето до мен се размърда.

— Вие ли го убихте? — попитах.

— Да — отвърна толкова тихо, че и на метър разстояние не би се чуло.

— Защо?

Тя тръсна късо подстриганата си кестенява коса, за да я отмахне от очите си.

— Има ли някакво значение? — попита. — Нали съм го убила.

— Може и да има значение — казах и си отдръпнах ръката, за да отида да затворя вратата. Хората приказват по-свободно при затворена врата. — Аз съм нает от баща ви. Мистър Реди е полицай. Разбира се, ние и двамата не можем да нарушаваме законите, но ако ни кажете всичко, може би ще ви помогнем.

— Нает от баща ми? — учуди се тя.

— Да. След като изчезнахте със сестра си, той ме нае да ви открия. Намерихме сестра ви, а…

Животът се възвърна в лицето, очите и гласа й.

— Не съм убила Рут! — извика тя. — Вестниците лъжат! Не съм я убила! Дори не знаех, че има револвер. Не знаех! Бяхме решили да заминем надалеч, за да се скрием от… от всичко. Отбихме се в гората, за да изгорим… ония неща. Тогава чак разбрах, че има револвер. Отначало бяхме говорили да се самоубием, но аз я убедих — поне мислех, че съм я убедила — да не вършим такова нещо. Опитах се да й отнема оръжието, но не можах. Тя се застреля, докато се боричкахме. Опитах се да й попреча. Не съм я убила!

Най-сетне нещо ни ставаше ясно.

— А после? — насърчих я аз.

— После заминах за Сакраменто, оставих там колата и се върнах в Сан Франциско. Рут ми каза, че била писала на Реймънд Елуд. Каза ми го, преди да я убедя да не се самоубива — първия път. Исках да взема това писмо от Реймънд. Пишела му, че има намерение да се самоубие. Опитах се да го взема, но Реймънд ми каза, че го бил дал на Хейдър. Затова дойдох тази вечер. Тъкмо го намерих, и отгоре се дочу шум. В този миг влезе Хейдър и ме видя. Залости вратата. И… аз го застрелях с пистолета, който беше в касата. Застрелях го, щом се обърна, преди да каже дума. Иначе нямаше да мога.

— Искате да кажете, че сте го застреляли, без да сте били заплашена или нападната? — попита Пат.

— Да. Боях се от него, страх ме беше да го оставя да говори. Мразех го! Не успях да се сдържа. Можех само по този начин. Ако беше проговорил, нямаше да имам сили да го убия. Той… нямаше да ми позволи.