Дашиъл Хамет: Големият удар

Зададе се някаква жена и тръгна нагоре по хълма, пеша. Беше висока, яка. Тъмната воалетка, не толкова плътна, че да си личи защо я носи — за да скрие чертите си, все пак ги скриваше. Изкачи се по склона, мина покрай нашата къща и прекоси към отсрещната страна на пътя.

Нощният океански бриз караше табелата на бакалията под нас да скърца и разлюляваше уличната лампа. Той настигна жената, щом излезе от завета, образуван от нашата сграда. Палтото и полата й се омотаха. Тя му обърна гръб, вдигнала ръка към шапката си. Воалетката се изду и рязко оголи лицето й.

Лице, известно от снимките — беше Майра Банброк. Дик я позна едновременно с мен.

— Та това е тя! — изкрещя той и скочи на крака.

— Чакай — възпрях го аз. — Запътила се е към къщата. Нека върви. Ще тръгнем подире й, след като влезе вътре. Това ще е претекстът ни да обискираме всичко наоколо.

Отидох в другата стая, където беше телефонът, и набрах номера на Пат Реди.

— Не влезе вътре — извика Дик откъм прозореца. — Подмина и продължи по алеята.

— След нея! — заповядах веднага. — В това няма логика! Какво й става? — Чак се възмутих. — Трябва да влезе! Веднага тръгни след нея. Ще дойда, след като се свържа с Пат.

Дик излезе.

На обаждането ми се отзова жената на Пат. Казах й кой съм.

— Бихте ли изхвърлили Пат от леглото и ако може, веднага да дойде тук. Той знае къде. Кажете му да побърза.

— Ще му кажа — обеща тя. — Ще ви го пратя след десет минути, където и да сте.

Щом излязох, хукнах нагоре да търся Дик и Майра Банброк. Не ги видях. Отминах храстите, които закриваха жълтата къща от човешки взор, и продължих надолу по каменистата пътека вляво. От двамата — ни следа.

Върнах се тъкмо когато Дик влизаше в нашия апартамент. Последвах го.

— Влезе вътре — докладва той, щом ме видя. — Качи се нагоре по пътя, мина напреки през някакъв храсталак, върна се при ръба на скалата и се спусна с краката надолу през едно от прозорчетата на мазето.

Прекрасно. Колкото по-ненормално се държат хората, които следиш, толкова по-близо си до отговора на загадката.

Реди пристигна с минута или две закъснение от времето, обещано от жена му. Още си закопчаваше дрехите.

— Какво, по дяволите, си надрънкал на Алтия? — изръмжа ми сърдито. — Даде ми да метна едно палто върху пижамата си, нахвърли дрехите ми в колата и трябваше да се обличам по пътя за насам.

— Малко по-късно ще ти посъчувствувам — отхвърлих оплакванията му. — Майра Банброк току-що влезе в къщата през един от прозорците на мазето. Елуд е там от един час. Хайде да започваме.

Пат се колебаеше.

— Трябва да имаме разрешение за обиск, дори при това положение — взе да мънка.

— Добре де, после ще уредиш нужната документация. Нали затова си тук. В края на краищата нея я търсят властите на Ноб Вали — може би ще я съдят за убийство. Това е напълно достатъчно като претекст. Отишли сме заради нея. А ако случайно попаднем и на нещо друго — толкоз по-добре.

Пат най-сетне приключи със закопчаването на сакото си.

— Е, добре — съгласи се кисело, — Да бъде по твоему. Но ако ме изхвърлят от полицията, задето съм претърсил къща без разрешение, ще трябва да ми намериш работа в твоята нарушаваща законите агенция.

— Дадено — обещах и се обърнах към Фоули: — Ти ще трябва да останеш отвън, Дик. Дръж портата под око. Ако щерката на Банброк излезе, тръгни след нея — иначе никой друг не ни интересува.

— Знаех си аз! — взе да вие отчаяно Дик. — Щом започне да става интересно, аз сто на сто ще вися на някой уличен ъгъл!

Двамата с Пат Реди се запътихме през скритата в гъсти храсти пътека право към входната врата на жълтата къща и натиснахме звънеца.

Отвори ни едър негър с червен фес на главата, червено копринено сако над риза на червени райета, червени шалвари и червени чехли. Запълни изцяло пространството на вратата на фона на тъмнината, царяща във вестибюла зад гърба му.

— У дома ли е мистър Максуел? — попитах аз. Негърът поклати глава и каза нещо на непознат за мен език.

— Тогава мистър Елуд?

Отново клатене на глава. Още непознати думи.

— Да видим тогава кой е тук — настоях аз.

От абракадабрата, която нищо не ми говореше, успях все пак да различа три думи на нещо като английски, които — както ми се стори — гласяха „господарят“, „не“ и „дома“.

Вратата започна да се затваря. Аз пъхнах крак в процепа.

Пат си показа официалната полицейска значка.

Макар да не разбираше много от английски език, черният, изглежда, беше просветен на тема полицейски значки.