Дашиъл Хамет - Големият удар

Тя ме плесна леко по ръката.

— Добре. Аз наистина намерих нещо — не е много, само нещичко, но нямам намерение да им го дам, за да помогна на онзи. Разбери ме, Ник. И ти би се чувствувал като мен, ако…

— Възможно е. Но така, както стоят нещата, нямам никакви причини, поради които да играя твоята игра. Твоят Крие нищо не ми е направил. И нищо няма да спечеля, ако ти помогна да му лепнеш нещо.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли колко си мислих по този въпрос. Не допускам, че ще проявиш интерес към парите ми — колкото са — или към прекрасното ми бяло тяло — усмихна се тя накриво, — но не би ли искал да помогнеш на Клайд?

— Не е задължително.

Тя се засмя.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа — не съм убеден, че той се нуждае от помощ. Полицията няма никакви улики срещу него. Луд е, бил е в града, когато е убита Джулия Улф, и тя го е доила за пари. Това не е достатъчно, за да го арестуват.

Тя пак се засмя.

— Ами моят принос?

— Не знам какъв е. Какъв е? — попитах и продължих, без да дочакам отговор, който впрочем и не очаквах: — Какъвто и да е, Мими, ужасно се минаваш. Можеш да дадеш Крие под съд за двуженство. Ами дай го! Няма никакъв…

Тя се усмихна нежно и каза:

— Пазя го като резерва, след като това…

— В случай, че се измъкне от обвинението в убийство ли? Е, мога да ти кажа, че няма да стане, както си го намислила. Най-много да му изработиш три денонощия в затвора. След като прокурорът го разпита и провери показанията му, ще стане ясно, че не е убил Джулия и че правиш самия прокурор на глупак, така че като му отправиш дребничкото си обвинение в двуженство, прокурорът ще ти каже да си гледаш работата и ще откаже да му отправи официално обвинение.

— Но той не може да постъпи така, Ник!

— Може и ще го направи — уверих я аз. — А ако намери някакво доказателство, че укриваш улики, ще се постарае, както може, да ти отрови живота.

Тя задъвка долната си устна, после попита:

— Да не ме лъжеш?

— Казвам ти точно какво ще се случи — освен ако прокурорите не са се променили коренно от времето, когато имах вземане-даване с тях.

Тя пак подъвка устната си.

— Не искам да се измъкне — заяви най-сетне. — Но не искам и аз да пострадам. — Вдигна поглед към мен. — Но ако ме лъжеш, Ник…

— Единственият ти избор е или да ми повярваш, или да не ми повярваш.

Мими се усмихна, сложи ръка на бузата ми, целуна ме по устата и стана.

— Е, тогава ще ти повярвам.

Разходи се до другия край на стаята и пак се върна. Очите й блестяха, лицето й беше пламнало по много приятен начин.

— Ще повикам Гилд — рекох аз.

— Не, почакай. Първо да чуя ти какво мислиш.

— Без шутовски номера обаче.

— Ти май се боиш и от сянката си. Не се притеснявай, няма да ти погодя номер.

Казах, че това ще е чудесно и че е време да ми покаже каквото има да ми показва.

— Другите вече се чудят какво става с нас.

Тя заобиколи леглото, отвори вратата на дрешникз, бутна част от дрехите на една страна и бръкна зад останалите.

— Хм, странно — чух гласа й.

— Странно ли? — станах аз. — Не искам да ти описвам какво ще стане сега. На Гилд направо ще му излезе пяна на устата.

— Стига си фучал! Намерих го.

Обърна се към мен със сгъната носна кърпичка в ръка. Като се приближих към нея, тя я разгъна и ми показа верижка за часовник, дълга осем сантиметра, от единия край скъсана, а от другия прикрепена към малък златен нож. Кърпичката беше дамска и по нея имаше кафеникави петна.

— Е? — попитах аз.

— Беше в ръката й. Видях я, като ме оставиха насаме с нея, и веднага познах, че е на Клайд. Затова я взех.

— Сигурна ли си, че е негова?

— Да — нетърпеливо отвърна Мими. — Виж — халките са златни, сребърни и медни. Верижката е правена по негова поръчка от първите партиди метал, получени от изобретения от него леярски процес. Всеки, който го знае, ще ти каже същото: друга като нея няма. — И тя обърна ножа, за да ми покаже гравираните върху него инициали К. М. У. — Това са неговите инициали. Ножа не бях виждала преди това, но верижката ще позная от всяко положение. Клайд я носи дълги години.

— Спомняш ли си я дотолкова добре, че да можеш да я опишеш, без да я гледаш?

— Разбира се.

— Носната кърпичка твоя ли е?

— Да.

— И петната сигурно са от кръв?

— Да. Верижката беше в ръката й — нали ти казах — и по нея имаше кръв. — Тя се намръщи. — Държиш се, като че ли не ми вярваш.

— Не съвсем, но искам да съм сигурен, че този път не лъжеш.

Мими тропна с крак.

— Ти си един… — Засмя се и гневът изчезна от лицето й. — Понякога си ужасно досаден. Не те лъжа сега, Ник. Разказах ти всичко така, както си беше.