Дашиъл Хамет - Големият удар

— Куин ли ти набави оръжието?

— Не. Той вече беше излязъл от строя. Спеше с глава върху масата. Аз го оставих там. Казаха ми, че ще се погрижат да го изпратят у тях.

— А пистолета?

— Сега ще ти кажа. — Тя се изчерви. — Куин ми каза, че барчето се посещава предимно от наемни убийци. Затова го помолих да отидем там. След като той заспа, аз се заприказвах с някакъв мъж. Имаше ужасно бандитски вид и бях направо като запленена. Никак не ми се прибираше у дома, исках да се върна тук, но не знаех дали ще ми позволите. — Лицето й беше пламнало като божур и от смущение не изговаряше ясно думите. — Затова си помислих, че… може би, ако аз… ако ти си помислиш, че съм в голяма опасност… и освен това по този начин няма да се чувствувам толкова глупаво. Във всеки случай попитах този тип с вид на закоравял гангстер дали може да ми продаде някакъв пистолет, или поне да ми каже откъде да си купя. Отначало той си помисли, че го занасям, и взе да се смее, но аз му казах, че говоря напълно сериозно. Той продължи да се усмихва, но ме попита колко ще платя, ако успее да ми набави. Нямах много пари в себе си и му предложих гривната, Той, изглежда, не я хареса особено, защото отказа — трябвало да получи парите в брой, така че накрая му дадох дванайсет долара — оставих си само един долар за такси, — а той ми даде пистолета. Тогава пристигнах тук и се направих, че ме е страх да се прибера вкъщи заради Крие.

Последните думи изрече толкова бързо, че почти нищо не й се разбра, а накрая въздъхна, сякаш се радваше, че е свършила.

— Значи Крие не ти е налитал?

— Налитал ми е, но не чак толкова — прехапа тя устна. После хвана ръката ми с две ръце, а лицето й почти се докосна до моето. — Трябва да ми повярваш! Ако не ти казвах истината, не бих могла да ти разкажа всичко това и да се излагам по този начин пред теб.

— Не е много за вярване, Дванайсет долара пари ли са? Но засега да оставим това. Беше ли ти известно, че Мими възнамерява да отиде същия следобед при Джулия Улф?

— Не, Тогава още не знаех, че се опитва да открие баща ми. Те и дума не ми казаха тогава къде отиват.

— Кои те?

— Ами да, и Крие тръгна с нея.

— По кое време беше това? Тя смръщи чело.

— Трябва да е наближавало три часът. Във всеки случай беше след два и половина. Спомням си, защото закъснявах за една среща с Елзи Хамилтън — трябваше да ходим заедно на пазар, — и бързах да се облека.

— Заедно ли се върнаха?

— Не знам. И двамата си бяха у дома, когато се прибрах.

— Ти кога се прибра?

— Някъде след шест. Ник, допускаш ли, че те… Да! Сега си спомням какво рече мама, докато се обличаше. Не знам какво е казал преди това Крие, но тя му отговори: „Ще ми каже всичко, щом я попитам…“ Нали знаеш царствения й маниер, с който говори от време на време. Друго не чух. Това значи ли нещо?

— Какво спомена тя за убийството, след като ти се прибра?

— Само, че тя я била намерила и колко се разстроила покрай полицията и цялата история.

— Беше ли наистина много разстроена? Доръти поклати отрицателно глава.

— Не. Само възбудена. Нали я знаеш каква е. — Тя ме изгледа продължително и попита много бавно: — Мислиш ли, че има нещо общо с цялата история?

— А ти как смяташ?

— Не съм мислила по въпроса. Мислех си само за татко. — След малко додаде сериозно: — Ако го е направил, това е, защото е луд, но тя би убила човек, стига да пожелае.

— Не е нужно да е някой от тях двамата — изтъкнах аз. — Полицията се е спряла на Морели. За какво толкова иска да намери баща ти?

— За пари. Останали сме без цент. Крие всичко изхарчи. — Ъгълчетата на устата й се отпуснаха. — И ние му помогнахме, но главно той. А мама се страхува, че щом остане без пари, той ще я напусне.

— Ти пък откъде знаеш?

— Чувам ги; като се разправят.

— А според теб ще я напусне ли? Доръти кимна убедено.

— Освен ако тя не намери отнякъде пари. Погледнах часовника си.

— Останалата част от историята ще почака, докато се върнем. Така или иначе, ще спиш тук. Устрой се удобничко и позвъни долу в ресторанта да ти изпратят вечеря. По-добре ще е да не излизаш.

Тя ме изгледа с много нещастен вид, но не каза нищо. Нора я потупа по рамото.

— Не знам какво точно е намислил, Доръти, но щом настоява да отидем там на вечеря, значи знае какво върши. Той не би…

Доръти се усмихна и скочи от пода.

— Вярвам ви. Повече няма да се правя на глупачка. Обадих се на рецепцията и ги помолих да ни качат пощата. Имаше две писма за Нора, едно за мен, няколко закъснели коледни честитки, бележки за телефонни обаждания и една телеграма от Филаделфия: