Дашиъл Хамет - Големият удар

— Боже! — възхитено рече той. — Тая жена си я бива.

Тя му се усмихна и стана. Когато погледна мен обаче, усмивката й се стопи.

— Ник, та ти си…

Отговорих, че според мен не е нищо особено, и разкопчах останките от горнището на пижамата. Куршумът на Морели беше издълбал улейче — дълго десетина сантиметра — точно под лявото ми зърно. Доста кръв течеше, но раната не беше дълбока.

— Язък! — обади се Морели. — Един-два сантиметра по-навътре, и каква прекрасна разлика!

Ченгето, което се възхити от Нора — як, белезникав мъж на петдесетина години, облечен в зле скроен сив костюм, — цапардоса Морели през устата.

Кайзер, управителят на „Норманди“, каза, че ще повика лекар, и отиде да се обажда по телефона. Нора изтича до банята да донесе пешкири.

Сложих един от пешкирите върху раната и пак си легнах.

— Нищо ми няма. Да не говорим повече за това, докато не дойде лекарят. Кажете, как стана така, че пристигнахте толкова навреме?

Полицаят, който удари Морели, обясни:

— Подразбрахме, че всички Уайнънтови си правят тук срещите, плюс адвоката му и останалите, замесени в историята, та решихме за всеки случай да държим хотела под око, да не би да се появи и той. И ето, тази заран Мак — той беше дежурен тогава — видял как този тук се вмъква и веднага ни се обади, а ние накарахме мистър Кайзер да се качи с нас и добре, че така стана, иначе я бяхте закъсали.

— Да, имах късмет — иначе сигурно нямаше да стреля по мен.

Той ме изгледа подозрително. Очите му бяха избелялосиви и воднисти.

— Да не ви е приятел?

— За пръв път го виждам.

— Какво искаше?

— Да ми съобщи, че не е убил Джулия Улф.

— Че какво ви засяга вас?

— Не ме засяга.

— А той защо мислеше, че ви засяга?

— Ами попитайте го. Аз откъде да знам?

— Питам вас.

— Питайте колкото си искате.

— И друго искам да ви попитам: ще направите ли оплакване, задето ви рани?

— И това е въпрос, на който не мога да отговоря веднага. Може да не е било преднамерено.

— Окей. Време има предостатъчно. Както виждам, ще трябва да ви зададем много повече въпроси, отколкото си мислехме. — Той се обърна към един от хората си: — Претърсете апартамента.

— Само ако имате разрешение от прокурора.

— Вие така си мислите. Хайде, Анди. И те се заеха с претърсването.

Влезе лекарят — безцветен, сумтящ дребосък — и взе да се суети и да подсмърча около раната ми, спря кръвотечението, превърза ме и ме успокои с думите, че ако полежа ден-два, всичко ще е наред. Никой нищо не му каза. Полицаите не му разрешиха да направи нещо за Морели. Той си отиде по-безцветен и сумтящ отпреди.

Белезникавият здравеняк се беше върнал от хола с една ръка, скрита зад гърба. Изчака лекарят да си отиде и тогава попита:

— Имате ли разрешително за носене на оръжие?

— Не.

— Тогава какво прави това у вас? — И ми показа пистолета, който бях отнел на Доръти Уайнънт.

Какво можех да му кажа?

— Чували ли сте какво гласи законът по този въпрос?

— Да.

— Значи знаете какво ви чака. Ваш ли е пистолетът?

— Не.

— Чий тогава?

— Ще се опитам да си спомня.

Той го прибра в джоба си и седна на стола до леглото ми.

— Вижте, мистър Чарлс. Май и двамата възприехме погрешен тон. Не искам да обърна дебелия край, а на вас едва ли ви се иска да се държите зле с мен. Раната сигурно ви причинява болка и не ми се ще да ви притеснявам, докато не си отпочинете както трябва. Тогава ще поговорим отново и може би ще налучкаме правилния тон.

— Благодаря — искрено казах аз. — Тогава да се почерпим.

— Ей сега — скочи Нора от ръба на леглото. Белезникавият мъжага я проследи с поглед, после тържествено закима с глава. Гласът му също беше тържествен.

— Ей богу, сър, провървяло ви е. — После най-неочаквано ми протегна ръка. — Казвам се Гилд. Джон Гилд.

— Моето вече ви е известно.

Стиснахме си ръцете. Нора се върна със сифона, бутилката скоч и няколко чаши върху подноса. Понечи да даде и на Морели една чаша, но Гилд я спря.

— Много мило от ваша страна, мисис Чарлс, но законът не позволява да се дава на арестантите алкохол или лекарства, освен ако не каже лекарят. — Той ме погледна. — Така ли е?

— Така е — потвърдих аз.

Всички останали пихме.

След като си пресуши чашата, Гилд я остави и стана.

— Трябва да взема пистолета със себе си, но не се безпокойте. Ще имаме време да си поговорим, щом се оправите. — Той пое ръката на Нора и тромаво се поклони над нея. — Надявам се, че не ми се сърдите за думите преди малко, но не исках да…