Дашиъл Хамет - Големият удар

Когато поиска, Нора може да се усмихва много красиво. Сега го дари с една от най-чаровните си усмивки.

— Да ви се сърдя? Та на мен ми беше толкова забавно!

Тя изпрати полицаите и арестанта им. Кайзер си беше тръгнал преди това.

— Много е симпатичен. Боли ли те?

— Не.

— Всичко е по моя вина, нали?

— Глупости, Налей ми още. Тя ми наля.

— Днес не бива да пиеш много.

— Няма. На закуска ми се яде пушена риба. И тъй като неприятностите ни приключиха засега, кажи им да ни изпратят кучето, че взе да ми липсва. Поръчай също на телефонистката да не ни свързва с никого — сигурно ще ни търсят разни журналисти.

— А какво ще кажеш на полицията за пищова на Доръти? Все някакво обяснение ще трябва да им дадеш, нали?

— Още не знам.

— Кажи ми истината, Ник: много ли глупаво се държах?

Аз поклатих глава.

— Не по-глупаво от всеки друг път.

— Мръсен грък! — засмя се тя и отиде да се обади по телефона.

— Само се фукаш — каза Нора. — И с каква цел? Много добре ми е известно, че куршум не те лови. Не е необходимо да ми го доказваш.

— Нищо няма да ми стане, ако се изправя.

— Нищо няма да ти стане и ако полежиш един ден. Лекарят каза…

— Той, ако разбираше нещо от медицина, щеше да излекува собствената си хрема. — Седнах в леглото и пуснах краката си на пода. Аста взе да ги гъделичка с език.

Нора ми донесе чехлите и халата.

— Добре, герой! Стани и изцапай килимите с кръв.

Изправих се предпазливо и като че ми нямаше нищо, стига да внимавах с лявата си ръка и да се пазех да не се препъна в Аста.

— Разсъждавай логично — рекох аз. — Никак не ми се искаше да се забърквам с тези хора — и още не искам, — ама каква ми беше ползата? Явно не мога да се отърва от цялата история, затова трябва да направя нещо.

— Дай да се махнем оттук — предложи тя. — Да заминем за Бермудските острови или Хавана, или просто да се приберем у дома.

— Това няма да оправи нещата — пак ще трябва да дам някакво обяснение на полицията за онзи пистолет. Ами ако излезе, че с него е била убита? Ако още не знаят, всеки момент ще им стане ясно.

— Мислиш ли…

— Само допускам. Ще отидем на вечеря у тях и…

— Никъде няма да ходим. Ти съвсем си откачил! Ако толкова искаш да говориш с някого, извикай го тук.

— Не е същото — прегърнах я аз. — Стига си вдигала шум за тази драскотина. Нищо ми няма.

— Фукаш се — повтори тя. — Искаш хората да видят какъв герой си — и куршумите не могат да те спрат.

— Не ставай лоша.

— Ще ставам! Няма да допусна да си… Закрих й устата с ръка.

— Искам да видя Йоргенсенови у тях, да се срещна й с Маколи, и със Стъдси Бърк. Прекалено много си играха с мен. Трябва да се погрижа за едно-две неща.

— Ей, корава глава! Но така или иначе, часът е само пет. Полежи още, докато стане време да се обличаме.

Аз се свих удобно на канапето в хола. Обадихме се да ни изпратят горе следобедните вестници. Морели бил стрелял в мен — два пъти според единия вестник и три пъти според другия, — докато съм се опитвал да го арестувам за убийството на Джулия Улф. Състоянието ми било толкова тежко, че нито съм можел да се срещна с някого, нито дори да бъда преместен в болница. Имаше поместени и снимки — една на Морели и една моя, правена преди тринадесет години. На нея бях с някаква много смешна шапка и си спомних, че ме снимаха по времето, когато работех по експлозията на Уол Стрийт. Повечето от написаното за убийството на Джулия Улф беше неясно и неопределено. Докато четяхме, пристигна нашата постоянна гостенка Доръти Уайнънт. Нора отвори вратата и чух Доръти да казва:

— Долу не ме пускаха и аз едва се промъкнах. Не ме гони, моля те. Ще ти помогна да се грижиш за Ник. Ще правя всичко, каквото ми кажеш. Моля ти се, Нора!

Нора едва успя да каже едно „влез“. Доръти влезе и се опули насреща ми.

— Но… вввестниците писаха, че си…

— Имам ли вид на умиращ? А с теб какво се е случило?

Долната й устна беше подута и сцепена в ъгълчето, на едната й скула имаше рана, бузата й бе издрана с нокти, очите — зачервени и подути.

— Мама ме наби — обясни тя. — Виж!

Пусна палтото си на пода, скъса едно копче, докато се опитваше да разкопчее роклята си, извади една ръка от ръкава и ни показа гърба си. Цялата й ръка беше в синини, а гърбът й бе в дълги червени белези, сякаш са я били с камшик.

— Видяхте ли! — разплака се тя. Нора я прегърна.

— Горкичкото!

— Защо те би? — попитах аз.

Тя се извърна от жена ми и коленичи до мен на пода. Аста се приближи и взе да я души.