Дашиъл Хамет - Големият удар

Върна момичето в хола със зеления мокет и опита противоположната врата. От нея мина във втори коридор, покрай още една празна баня и влезе в поредната спалня, която, съдейки по предметите в нея, беше женска. Отгърна завивките и положи момичето да легне, свали му чехлите, повдигна го леко, за да съблече робата, оправи възглавницата под главата му и го зави.

Сетне отвори двата прозореца на стаята и застана с гръб към тях, загледан в заспалото момиче. Дишането му беше тежко, но равно. Спейд се намръщи и се огледа наоколо, като мърдаше устни. Здрачът затъмняваше стаята. Стоя така около пет минути. Най-сетне сви нетърпеливо полегатите си рамене и излезе, а външната врата на апартамента остави незаключена.

Отправи се към станцията на Телефонната и телеграфна компания „Пасифик“ на Пауъл Стрийт и поръча разговор с Давънпорт 20–20.

— Болницата за бърза помощ ли е? Ало, в апартамент 12С на хотел „Александрия“ има упоено момиче… Да, най-добре да изпратите някой да го прегледа… Обажда се мистър Хупър от „Александрия“.

Остави слушалката върху вилката и гръмко се изсмя. Поиска втори номер.

— Ало, Франк. Сам Спейд на телефона… Можеш ли да ми дадеш под наем кола с шофьор, който да си държи устата затворена?… Веднага ми трябва, за да отидем на полуострова… За час-два, не повече… Точно така. Нека ме вземе от закусвалнята на Джон на Елис Стрийт колкото се може по-бързо.

Обади се и в своята кантора, подържа слушалката до ухото си, без да каже нищо, и затвори.

Оттам се отправи към закусвалнята на Елис Стрийт, помоли сервитьора да изпълни по-бързо поръчката му — пържоли, домати, печени картофи? — нахрани се и вече си пушеше цигарата с кафето, когато до масата му се приближи набит младолик мъж с кариран каскет, нахлупен под ъгъл над очите, и дръзко жизнено лице.

— Всичко е готово, мистър Спейд, пълна е с бензин и няма търпение да потегли.

— Чудесно. — Спейд изгълта кафето и излезе с набития. — Знаеш ли къде е Анчо Авеню, улица или булевард в Бърлингейм?

— Не, но ако наистина е там, ще го открием.

— Давай тогава — настани се детективът до шофьора в тъмния кадилак. — Трябва ни номер двайсет и шест, при това колкото се може по-бързо. Обаче няма да спираме пред входната врата.

— Ясно.

Изминаха пет-шест преки, без да проговорят. Шофьорът пръв наруши мълчанието:

— Партньорът ви го убиха, нали, мистър Спейд?

— Ъхъ.

— Не ви завиждам на професията — засмя се човекът. — Не я сменям за моята.

— И шофьорите не живеят вечно.

— Може и да сте прав. Но все пак лично за себе си бих се учудил.

Спейд впери поглед напред в празното пространство и от този момент нататък, при всеки опит на набития да го заговори, отговаряше едносрично, докато на онзи му омръзна.

Спряха в Бърлингейм пред един дръгстор и разбраха как да стигнат до Анчо Авеню. След десетина минути колата намали ход близо до един неосветен ъгъл, изгаси фаровете и шофьорът махна с ръка към следващата пряка.

— Там е — третата или четвъртата къща на отсрещния тротоар.

— Добре — рече Спейд и излезе от колата. — Дръж мотора запален. Може да ни се наложи да потеглим внезапно.

Прекоси улицата и мина на другия тротоар. Далече пред него гореше самотна улична лампа. По-топли светлинки пробождаха нощта там, където бяха къщите — по пет-шест между два преки. Тънкият месец високо горе беше студен и блед като далечната улична лампа, През отворените прозорци на една от отсрещните къщи се чуваше приглушеното бръмчене на радио.

Спейд спря пред втората къща. На единия от двата дирека — непропорционално големи спрямо оградата, която тръгваше от тях — зърна цифрите 2 и 6 от светъл метал, който отразяваше малкото светлина на улицата. Над тях беше забучено квадратно бяло картонче, Като доближи лице до него, Спейд можа да прочете: „Продава се или се дава под наем“. Вратата, чието място беше между диреците, липсваше. Спейд се запъти по циментовата пътека към къщата. Дълго стоя неподвижен при първото стъпало за горната площадка. Откъм къщата не долиташе нито звук. Беше потънала в мрак и единственото светло нещо беше второ бяло картонче, забучено на вратата.

Детективът се изкачи по стъпалата и се ослуша пред вратата. Опита се да надникне през стъкленото прозорче. Погледът му не бе спрян от перде, а от непроницаемата вътрешна тъмнина. Отиде на пръсти до един прозорец, сетне до друг. И те като вратата бяха без завеси, закрити от мрак. Опита се да отвори и двата. Бяха залостени, Опита вратата. Беше заключена.