Дашиъл Хамет - Големият удар

Телефонът иззвъня. Той й кимна. Тя се обърна към бюрото и вдигна слушалката.

— Ало… Да… Кой?… А, да. — Очите й се уголемиха. — Да… Да… Един момент… — Устата на Ефи изведнъж се разтегна от уплаха. — Ало! Ало! Ало! — Заудря по вилката и извика още два пъти „ало“. После изхълца, извърна се рязко към Спейд, който вече се бе приближил до нея. — Беше мис О’Шонеси — изкрещя разтревожено. — Има нужда от теб. Обади се от „Александрия“, че е в опасност. Гласът й беше… ох, Сам, направо ужасен! И нещо й се случи, преди да успее да свърши. Иди й помогни, Сам!

Спейд остави сокола върху бюрото и мрачно сведе поглед.

— Първо трябва да се погрижа за този тук — посочи с палец кльощавия труп на пода.

Тя взе да удря с юмруци гърдите му и да плаче:

— Не, не — трябва да вървиш при нея. Не разбираш ли, Сам? Той е съхранявал тази нейна птица, идваше при теб. Не ти ли е ясно? Искал е да й помогне, а те са го убили и сега тя е… Ох, трябва да вървиш!

— Добре. — Спейд я отблъсна от себе си и се надвеси над бюрото. Постави птицата в нейното талашено гнездо, уви я в хартиите с бързи, нервни движения. Пакетът се получи доста по-обемист и тромав. — Веднага щом изляза, се обади в полицията. Разкажи им какво се случи, но без да намесваш никакви имена. Не знаеш, и туйто. Някой ми се обадил по телефона и аз съм ти казал, че ми се налага веднага да изляза, но не съм казал къде. — Изруга връвчицата, че се бе оплела, изпъна я с рязко движение и взе да увива пакета. — А за това тук забрави, Разкажи всичко, както се случи, но не споменавай пакета. — Той задъвка долната си устна. — Освен ако не те притиснат. Ако се окаже, че знаят за него, няма как — признай си. Но едва ли. Ако знаят, тогава кажи, че съм го отнесъл със себе си, без да го отворя. — Завърза връвта и пъхна вързопа под лявата си мишница. — Искам всичко да ти е ясно. Нещата са се случили така, както си бяха в действителност, само без тази джунджурия, освен ако не знаят за нея, Няма да отричаш. Просто не я споменавай и толкоз. Освен това аз съм вдигнал телефона — не ти. Не знаеш нищо за никой, който да е свързан с този тук. За него също не знаеш нищо и не можеш да говориш за моите работи, докато не си се посъветвала с мен. Ясно ли е?

— Да, Сам. А кой… знаеш ли кой е?

Той се усмихна широко, озлобено.

— Не, но предполагам, че е капитан Джейкъби от „Ла Палома“. — Взе шапката и я нахлупи на главата си. Изгледа замислено мъртвия, сетне цялата стая.

— Побързай, Сам — замоли го момичето.

— Добре — отвърна разсеяно. — Ще побързам. Няма да е зле, ако почистиш онези прашинки талаш от пода, преди да е дошла полицията. А също така се свържи със Сид. Или не — потърка се по брадата. — Засега няма да го закачаме. Ще изглежда по-добре в техните очи. На твое място бих се заключил отвътре, докато дойдат. — След брадата потърка и бузата си. — Добър човек си ти, сестро — рече и излезе.

Стиснал здраво пакета под мишница, Спейд забърза, като само постоянно стрелкащите му се очи издаваха безпокойството, което го изпълваше. Мина по тясната уличка, излезе на ъгъла на Кърни и Поуст Стрийт и спря минаващо такси. То го откара на крайната спирка на междуградските автобуси на Пета улица. Предаде вързопа на багаж, сложи квитанцията в плик с марка, написа „М. Ф. Холанд“ и номер на пощенска кутия в Сан Франциско, запечата го, пусна го и взе второ такси, което го откара в хотел „Александрия“.

Качи се до апартамент 12С и почука на вратата. При второто почукване тя бе отворена от дребно русо момиче в блестяща жълта роба. То беше бледо, без капка кръв по лицето, вкопчило се отчаяно с две ръце в дръжката на вратата.

— Мистър Спейд? — едва издума.

Спейд каза „да“ и я подхвана в мига, в който тя политна да падне. Тялото й се изви назад през ръката му, главата й се отпусна силно, така че късата й руса коса увисна около главата, а тънкото вратле описа права линия от гърдите до брадичката.

Спейд повдигна ръката, с която я крепеше, малко по-нагоре и се наведе, за да подпъхне другата под коленете й, но тя ги размърда, явно се съпротивляваше, докато измежду полуотворените й, почти неподвижни устни излезе нещо като: „Не! Кажете им да вървят.“

И той я накара да върви. Затвори с ритник вратата и взе да я разхожда напред-назад по покрития със зелен мокет под. Едната му ръка бе обгърнала дребното й телце, подпъхната под мишницата й, другата стискаше китката й. Държеше я изправена, когато залиташе, и я принуждаваше да върви все напред, но без да я носи. Караше преплитащите се крака да й служат, доколкото това бе възможно, Вървяха така из стаята: момичето — със залитащи, некоординирани стъпки, а Спейд със сигурни крачки, без да допусне равновесието му да бъде нарушено от нейното постоянно клатушкане. Лицето й беше тебеширенобяло с безизразни очи, а неговото — мрачно, с напрегнат поглед, който се опитваше да обгърне всичко наведнъж.