Харлан Коубън - Невинният

— Имам среща с някого тази нощ. Трябва да ми покажат дъщеря ми. Но сега и двамата са мъртви. А някой продължава да издирва някаква касета.

Лицето на Кими помръква.

— Касета ли казваш?

— Докато ме пребиваше, Клайд все за нея питаше. А днес…

— Чакай малко. — Кими вдига ръка. — Клайд ли те е питал за това?

— Да.

— И поради тази причина е убил Касандра? За да получи видеокасета?

— Така си мисля. Беше се побъркал заради тоя запис.

Кими започва да си гризе ноктите.

— Кими?

Но старата й приятелка просто става и отива към изправения в ъгъла шкаф.

— Какво има? — пита Оливия.

— Знам защо му е била на Клайд тази касета — отвръща Кими с внезапно успокоил се глас. Отваря вратата на шкафа. — Но знам и къде се намира.

Мат води Лорън към полутъмното задно сепаре в „Надървеният бобър“. Сядат, а по уредбата пускат приятно парче. Цялото помещение е полутъмно. Стриптийзьорките остават изведнъж някъде много надалеч.

— Не си въоръжена, нали? — пита Мат.

— Нямах време да получа разрешително за самолета — казва тя.

— И си пристигнала тук самоволно.

— Какво от това?

Мат свива рамене.

— Стига да искам, като едното нищо мога да те цапардосам по тиквата и да изчезна.

— Аз не съм толкова безобидна, колкото изглеждам.

— Не се съмнявам. И като дете не беше лесна.

— Което не може да се каже за тебе.

Мат кимва в съгласие.

— Та какво ти е известно за моята жена?

— Защо ти не започнеш пръв, Мат?

— Защото всички прояви на доверие до момента са все за моя сметка, а ти и пръста не си помръдваш в този смисъл, ето защо.

— Има някаква логика в това.

— Та?

Лорън мисли известно време, но не много. Защо да не му каже? Тя наистина е убедена в неговата невинност, а пък ако греши, обстоятелствата ще го покажат. Няма да успее да се отърве само с приказки. Бившите затворници нямат тази привилегия.

— Знам, че истинското име на жена ти е Кандис Потър.

И тя започва да разказва. Той също говори. Прекъсва я с въпроси и допълнения. Когато Лорън стига до аутопсията и момичето със САР, Мат се изправя на мястото си с разширени очи.

— Я повтори.

Макс Дароу бе отбелязал с „лястовичка“ онова място от протокола, където става дума за САР.

— Което е нещо като хермафродитизъм?

— Нещо подобно… може да се каже, да.

— Значи ето как е разбрал Дароу.

— Кое?

— Че Кандис Потър е жива. Жена ми е родила дете на петнайсетгодишна възраст и детето е дадено моментално за осиновяване.

— И Дароу разбира това по някакъв начин.

— Точно така.

— И тогава си спомня онзи синдром от аутопсията. Щом Кандис Потър е родила един път…

— Значи не тя е убитата — завършва Мат.

— Трябва ли жена ти да се срещне със своята дъщеря тук тази нощ?

— В полунощ. Да.

Лорън кимва.

— Затова значи сключи тази сделка с мен. Да може жена ти да проведе тази среща.

— Точно така — признава Мат.

— Много красиво от твоя страна. Такава саможертва.

— Да, аз съм принцът от приказките… — Мат млъква. — Господи, чуй само какво приказваме. Всичко е постановка. Няма друг начин.

— Защо мислиш така?

— Ами постави се на мястото на Макс Дароу. Разбираш, че Кандис Потър е жива, че е избягала и се укрива. Как ще я намериш след толкова години?

— Не знам.

— Ще се помъчиш да я изкараш на светло, нали.

— Ами да.

— И как? Като я принудиш сама да излезе. Можеш да пуснеш например някаква обява за това, че дъщеря й е сериозно болна, на смъртен одър. Ти, ако си ченге, можеш да се добереш до някои подробности, свързани с града, болницата, името на доктора. Можеш да научиш нещо дори от самата осиновена дъщеря, знам ли и аз.

— Несигурен подход — отбелязва Лорън.

— В какъв смисъл?

— Какво би го накарало да приеме, че тя все още се интересува от старата си персона?

Той мисли по въпроса.

— Не знам. Но, разбира се, няма да се ограничиш само с това. Ще проследиш най-различни стари връзки. Стъпка по стъпка. Но ако тя се крие някъде там и ако има компютър, какъвто има всеки в този свободен свят, може да прояви любопитство и да дебне около старото си име. Може да стане така, нали?

Лорън мисли на свой ред. Мат също. Тревожи ги едно и също нещо.

— Тия снимки в телефона ми — обажда се Мат.

— Какво за тях?

Той обмисля как точно да се изрази, когато край масата изниква сервитьорката и пита:

— Още по едно питие?

Мат изважда портфейла си. Показва двайсетдоларова банкнота.

— Познавате ли Кими Дейл?