Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Домът на Виктор Уотсън беше пълен с алармени системи, дори дузина инфрачервени сензори. Чифтът струваше хиляда долара. Бяха монтирани високо на оградата, опасваща имението. Предназначението им беше да откриват катерачи, макар да не бяха свързани със записващи устройства като алармените системи вътре в къщата. Външните инфрачервени сензори звъняха само в резиденцията, предупреждавайки семейство Уотсън, съседите или минаващите патрулни коли. Причината, поради която не бяха настроени на радиовълни или да предават по телефон, беше, че имаше твърде много фалшиви тревоги. Сензорите можеха да се задействат от птици, животни или падащи листа.

В единия край инфрачервените сензори имаха предавател, а в другия — приемник, свързани с невидим лъч, който се движеше по права линия. Рефлектираше в отражателя и се връщаше, стигайки точно до приемника. Едва ли бе възможно някой специалист, и то опитен, да прекъсне лъча с друг отражател, нагласен толкова точно, колкото приемника. Решиха, че Джеймс Бонд би могъл да го направи, но не и някой главорез от Палм Спрингс.

В онези първи дни полицията и ФБР тръгнаха по множество фалшиви следи. Виктор Уотсън се луташе насам-натам, държеше безжичен телефон и за пръв път в живота си изпитваше безсилието на жертва на престъпление. Обадиха му се на втория ден в шест часа вечерта. Някакъв женски глас му каза, че Джак Уотсън е „наблизо в пустинята“ и да очаква инструкции. Разбира се, „наблизо в пустинята“ можеше да означава всяко място в радиус от осемстотин квадратни метра. На Виктор Уотсън му се стори, че по време на телефонния разговор чу скърцане на спирачки и коли, профучаващи с висока скорост. Това беше единствената следа, освен един възрастен съсед, който предишния ден бе видял червен микробус, завиващ в алеята за коли пред имението на Уотсън. Това може би не означаваше нищо, но беше единственото, с което разполагаха.

Телефонното обаждане от полицията в Палм Спрингс до полицията в Минерал Спрингс бе направено в седем часа вечерта, когато Пако Педроса си беше вкъщи, поглъщайки огромно количество калории, и никой от сержантите му не беше в участъка. За зла участ на Пако, единственото ченге, останало там в онази нощ, беше Оскар Албърт Джоунс, двадесет и четири годишен бивш сърфист, работил една година в полицията в Лагуна Бийч, и още една — в полицията в Палм Спрингс. После бе решил, че ще постъпи умно, ако се премести. Докато още служеше в Палм Спрингс, Оскар Албърт Джоунс прекарваше повечето си време в Уайтуотър, царството на гълъбите, стреляйки по тях и по зайците с автоматичния си деветмилиметров пистолет. Ала животните бяха в пълна безопасност, защото Оскар Албърт Джоунс не би ги уцелил дори и с ловджийска пушка. Въпреки това, всяка нощ той изстрелваше по една кутия патрони. Веднъж се увлече толкова много, че изстреля всичките си амуниции и беше заловен от един сержант без пукнат патрон, след което стана известен като Джоунс Голата пушка.

Нощта, в която реши да напусне полицията в Палм Спрингс и да се премести в Минерал Спрингс, той патрулираше по Индиан авеню и случайно видя някакъв пияница, който се клатушкаше по платното на червен светофар. Мъжът беше облечен в шорти и къса фланелка и затътри крака по тротоара на север. Джоунс Голата пушка подкара след него.

Когато го настигна, той видя, че човекът не беше случаен пияница, а Хирам, най-големият син на Мама Мърфи, бос на клан, който подобно на циганите, пътуваше из пустинята, обираше оттеглилите се да живеят там, ограбваше спестяванията им с измама и използваше парите, за да си купува амфетамини. Ченгетата от отдел „Наркотици“ бяха намерили пресни следи от ръцете на най-малкия син на Мама Мърфи, Рудолф. Той беше на деветнадесет, но умът му беше като на шестгодишно дете и братята му инжектираха не амфетамини, а хероин, за да го накарат да кротува. Ето, за такова семейство се грижеше Мама Мърфи, затова Джоунс Голата пушка се зарадва, че вижда Хирам, олюляващ се от свръхдоза амфетамини и уиски.

Хирам бе ходил в един бар за педерасти, опитвайки се да разшири фамилния бизнес, включвайки чукане с педали. Само дето беше толкова грозен, че не можа да свали никого. Очите и ушите му бяха като на прилеп и вонеше на спукан апендикс.

— Здрасти, кретен — рече Джоунс Голата пушка. — Толкова си се натряскал, че не можеш да ходиш. Качвай се в колата.

Хирам Мърфи беше начумерен и неприветлив както винаги, но освен това беше и страхливец. Не би се сбил с никого, да не говорим за пререкания с младо ченге като Джоунс Голата пушка, освен ако поне един от братята му не дебнеше наблизо с чук. Той смотолеви няколко пъти „гадове“ и „копелета“, но се намести на задната седалка на патрулната кола. Ръцете му бяха зад гърба, закопчани с белезници.