Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Тя бе застанала малко под ъгъл и гледаше към къщата на семейство Шотц. Ла Моя чувстваше, че тя усилено се рови в паметта си.

Той продължи да разпитва:

— Спомняш ли си да си заставала на това място и снощи? — Тя кимна едва-едва. — Можеш ли сега да се опиташ да погледнеш над главите на хората, крито си посрещала вчера, и да огледаш улицата зад тях?

— Никога не съм правила нищо подобно.

— Всичко е наред — успокои я той. — Ръцете ми притесняват ли те?

— Не. Изобщо.

Той леко се наведе напред и я погледна крадешком — тя стоеше със здраво затворени очи.

— Цялата къща светеше. Това си го спомням със сигурност.

„Спомни си още“, мълчаливо се примоли той. Детегледачката вече бе потвърдила този факт. Беше им казала, че самата тя е запалила повечето лампи в къщата. Не си спомняше кой знае колко повече: само един мъж с предпазни очила на задната врата — работник от службата за борба срещу домашните вредители и гризачи.

Дийч започна да изброява:

— Имаше един „Уогъниър“, стар модел, бял минипикап, черен „STS“, моят „Хамър“, един раздрънкан синьо-сивкав пикап. Синя „Тойота Камри“. Двете коли — „STS“ и „Камри“ бяха на мои клиенти.

— Ти май наистина разбираш от коли — възкликна Ла Моя. В гласа му се долавяше недоверие. Лесно можеха да проверят достоверността на думите й, като съставят списък на колите, притежавани от обитателите на останалите къщи.

— Искаш ли да съм напълно искрена с теб? Чуй ме сега, скъпи, може и да звучи грубо, но един клиент си личи най-напред по колата, която кара. Когато видя, че към къщата идват евентуални клиенти, първата ми работа е да огледам колата им. Човек може да достигне до дяволски важни изводи по този начин. — Тя замълча за миг и продължи: — Семейна двойка слиза от чуждестранна кола? За мен това е важна информация. Обръщам им нужното внимание. Тази „STS“ попада именно в тази категория. Сам мъж се измъква от американска кола, която очевидно е вече на няколко години. Което означава, че е твърде вероятно той просто да се опитва да убие няколко свободни часа. Безплатно вино и възможност да си побъбри с хора, които не познава. Сблъсквам се с много такива. Може би има достатъчно пари, за да купи къщата, но никога не бих се обзаложила на това. Или пък млада жена по средата на седмицата. Може да е с едно или две деца… кара волво или ауди, номерата на колата са от друг щат и аз решавам, че добрата съпруга е тръгнала да търси дом за семейството, докато грижовният татко се бъхти в офиса.

— Ти оглеждаш и номерата на колите?

— Нали ти казах вече! Номерата от друг щат означават, че хората бързат — искат час по-скоро да си намерят нещо подходящо. В повечето случаи не се интересуват толкова от цената, колкото от самата къща, която им се предлага. Жените държат на кухнята. Мъжете се интересуват най-вече от дневната и от спалнята. Жените освен това настояват за прилични бани и вградени гардероби.

Ла Моя реши, че двата пикапа — очуканото камионче и минипикапът — са напълно подходящи возила за човек, който се представя за работник от службата за борба срещу домашните вредители.

— Онзи минипикап? Имаше ли прозорци на каросерията? — попита Ла Моя, опитвайки се да прикрие вълнението си. Тази жена очевидно внимателно изучаваше клиентите си и обобщаваше наблюденията си в стройна, макар и доста странна теория. Беше добър свидетел — всеки един съдебен заседател щеше да й повярва. Ла Моя не можеше да се стърпи и вече разсъждаваше в перспектива. Надеждата беше единственото гориво, подхранващо издръжливостта на всеки детектив.

— Бял минипикап. Сравнително нов. На вратата на шофьора като че ли имаше някакъв надпис.

— Какво? Име? Фирма? — насърчи я Ла Моя.

— Виж какво, изобщо не съм сигурна в каквото и да било.

— Къде беше паркиран? — Ла Моя не можеше да я остави току-така.

— Малко по-надолу по улицата. Ей там. — Тя отново посочи, макар че този път като че ли се поколеба повече. — Може би две коли по-напред от мястото, на което в момента си паркирал колата си. Вчера там стоеше моята кола.

— Пикапът обаче не беше непосредствено пред къщата на семейство Шотц, нали? — уточни Ла Моя.

Тя се намръщи.

— Беше съвсем близо. Снощи не беше никак лесно да се паркира на тази уличка. През деня е далеч по-спокойно.

Ла Моя не спираше да си води бележки.

— А шофьорът?

— Той ли е отвлякъл детето? — бързо попита тя. — Аз не зная нищо за това.

— Помисли внимателно.

Тя се обърна и го погледна.