Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

— Как да те наричам? — попита я Ла Моя. — Шери? Непрекъснато си мисля за виното.

— Можеш да ме наричаш както искаш, скъпи. Обикновено отговарям на Шери, но пък и много бързо свиквам с промените. В моята работа човек се научава да се приспособява лесно.

— Дори четири и половина ми се вижда доста скъпичко. А и да си призная честно, нямам нужда чак от такава къща. Стига ми една спалня и кухня. Аз съм човек със скромни претенции.

— Не се подценявай.

— Освен това изобщо не бях помислил за движението по моста. Много глупаво от моя страна. Сега си мисля, че може би трябва да се преориентирам към северната част на града. Над Четиридесет и пета улица. Мъча се да си спомня дали не видях табела на твоята фирма някъде по Петдесет и втора или Петдесет и първа улица?

— Петдесет и първа. — В гласа й се прокрадна разочарование. Току-що бе намалил комисионата й наполовина.

— И колко пари й искат?

— Две и половина. И струва ми се, че ще ги вземат.

— Може ли да я видим? Само да я погледна набързо?

— Четири и половина за тази къща тук е направо без пари. Предложението е просто фантастично. — Блясъкът в очите й изчезна — сякаш той току-що й бе посочил бенката под ухото й, която и бездруго хич не му харесваше. Когато той не отговори нищо на последните й думи, Шери побърза да отстъпи. — Разбира се. Днес?

— Ако имаш време.

— Ти си клиентът , скъпи — заяви тя и отново превключи на пълни обороти. — Това, което е добре за теб, е добре и за мен.

Ла Моя се почувства неудобно, когато обърна гръб на дома на семейство Шотц и тръгна по късата алея, която водеше към къщата за продан. На улицата бе спрял бял пикап на „КОМО НЮЗ“, целият отрупан с антени. Семейство Шотц все още отказваха всякакви интервюта. Благодаря ти, Господи, и за дребните дарове!

Шери Дийч пое нагоре по стълбите и прикова цялото му внимание върху примамливо полюляващия й се задник.

— Чу ли за това отвличане вчера? — попита тя, докато се опитваше да намери ключа. — Случило се е точно тук.

Тя се обърна, за да посочи къщата, но видя значката на Ла Моя и на лицето й се изписа неподправена изненада. Шок.

Ла Моя затвори портфейла със значката и го прибра в джоба си.

— Сержант Ла Моя. „Престъпления срещу личността“. Отдел „Убийства“. Снощи тази къща е била отворена за свободно посещение от всички заинтересовани купувачи.

Тя запелтечи.

— Къщата на остров Мърсър?

— Опитах се да уговоря среща чрез секретарката ти.

— Подъл задник! — Тя го измери с поглед от горе до долу. — Опитваш се да ме сваляш, за да можеш да ме разпиташ? Ще подам оплакване срещу теб!

— Започнах да те свалям, защото и ти ме сваляше.

— Така ли?

— И защото си много привлекателна жена — допълни той с надеждата да поправи поне част от нанесените щети. — Знаеш как да разговаряш с един мъж. И това ми харесва.

— Така ли? — повтори тя, но този път тонът й беше по-миролюбив. Нервно хвана един кичур от русата си коса и го прибра зад лявото си ухо.

— Свободният оглед на къщата се е провел по същото време, по което смятаме, че е било отвлечено бебето.

— За Гайдаря от Хамелин ли става дума?

— Напълно е възможно да си видяла нещо. Кола? Човек?

— Значи ти ме подмами ? Така ли си вършите работата?

— С всеки изминал час намаляват шансовете ни да върнем това бебе на родителите му живо и невредимо. Повече от тридесет души работим по случая. И нито един от нас не е спал през изминалите седемнадесет часа.

— Не съм забелязала нищо. — Тя погледна ключа, който държеше в ръката си. — Ти изобщо не искаш да разглеждаш къщата — осъзна тя. — Подъл задник! Господи, не мога да повярвам, че ми се случва това. Парите от данъците, които плащам, вкарани в действие! Ти ли си най-доброто, с което разполага полицията, детективе?

— Сержант — поправи я той. Помисли си, че Болд е най-добрият, и внезапно изпита чувство на малоценност. — Бих искал да влезем вътре, ако не възразяваш.

— Майната ти! — възкликна тя, но отключи вратата. — Защо просто не ме попита… — Шери изведнъж млъкна, дала си сметка, че в действителност той се бе опитал да го направи. — Ченгета! Вие не сте като хората. Принадлежите към друг животински вид.

Ла Моя я последва вътре и рече:

— Искам за момент да застанеш точно тук. — Той внимателно я хвана за раменете и я обърна с лице към къщата на семейство Шотц. — Колко ли пъти си отворила тази врата през миналата вечер? — Не свали ръце от топлите й рамене. Съзнаваше, че се намира на хлъзгава почва — тя спокойно можеше да подаде оплакване, че е била подведена, а физическият контакт, ако решеше да го спомене, само щеше допълнително да усложни ситуацията и той едва ли щеше да е в състояние да обясни държанието си пред дисциплинарната комисия. Ла Моя имаше немалко преживявания, свързани с тази комисия, и нито едно от тях не беше от приятните. — Колко души дойдоха да разгледат къщата?