Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Заоглежда редицата и очите му се спряха на мен. Усетих как започвам да се потя. Той се взря в мен за около три секунди, които ми се сториха цяла вечност. После се обърна и излезе, шляпайки се по бедрата с ръкавиците.

Искаше ми се да избърша потта от лицето си, но не смеех. Гранди ме следеше с поглед и когато срещнах очите му, ми се усмихна кисело.

Въведен беше друг италианец. Познах го: служителят от багажния гардероб на гарата в Соренто, където бях оставил куфара си, преди да поема за вилата. Очите му се плъзнаха по редицата и стигнаха до мен. Разменихме погледи, след което, като огледа и другите двама американци, той си излезе.

След него минаха още двама мъже и една жена. Нямах представа кои са. Те също огледаха редицата, очите им пробягаха през мен. Спряха се на един от американците в края на редицата. Вгледаха се в него, а той в тях и им се ухили. Завидях му, че няма гузна съвест. Бях доволен, че не се втренчиха в мен, както в него. Видях как Гранди се намръщи. Те също си излязоха.

Гранди даде знак, че показът е приключил.

Десетте мъже се изнизаха.

— Благодаря ви, синьор — каза ми Гранди, когато тръгнах след останалите. — Извинете, че ви задържах.

— Ще го преживея някак — отвърнах аз. Видях, че не изглежда особено доволен, и се досетих, че последните трима свидетели не са оправдали надеждите му.

— Открихте ли мъжа, когото търсехте?

Той впи очи в мен.

— Не съм готов в момента да отговоря на такъв въпрос. — И като кимна рязко, се отдалечи.

Напуснах залата на следствения съд и се върнах с наетата кола в хотела. Като се качих в стаята си, поисках да ме свържат със службата ми в Рим.

Джина ми съобщи, че се е уговорила с жената, която се занимавала с продажба на употребявани дрехи, да огледа същия следобед съдържанието на апартамента на Хелън.

— До утре ще бъде опразнен — обеща тя.

— Чудесно. Максуел там ли е?

— Да.

— Нека ми се обади.

— Ед, трябва да знаете следното: лейтенант Карлоти дойде тук и задаваше въпроси за вас — каза Джина.

Настръхнах.

— Какви въпроси?

— Попита ме дали сте се познавали с Хелън Чалмърс. Искаше да знае дали ми е познато името мисис Дъглас Шерард.

— Така ли? А ти какво му отговори? — Усетих, че стискам неестествено силно слушалката.

— Казах му, че това име не ми говори нищо и че вие наистина сте се познавали с Хелън Чалмърс.

— Благодаря, Джина.

Настъпи неловка пауза, после тя изрече:

— Той искаше да знае и къде сте били на двайсет и девети. Казах, че сте си били в апартамента и сте работили над романа си.

— Точно това правих.

— Да.

Настъпи нова неловка пауза, после Джина добави:

— Свързвам ви с мистър Максуел.

— Благодаря, Джина.

Почти веднага чух гласа на Максуел.

Предадох му, че съдия-следователят е отложил следствието за идния понеделник.

— Какво го отложи? — попита Максуел.

— Полицията смята, че е убийство.

Той подсвирна.

— И таз добра! Какви са им основанията?

— Засега се пазят в тайна. Телеграфирай на централата в Ню Йорк, съобщи им фактите и поискай указания. От стария зависи дали ще печатат нещо по този въпрос или не. Другите вестници положително ще отразят новината.

— А фактите какви са?

— Следствието се отлага до понеделник, тъй като полицията иска още време за допълнителни издирвания. Имат доказателства, които сочат, че това е престъпление.

— Окей. Нищо друго?

— Това е всичко.

— Ще го предам. Ед, ти случайно да не си светил маслото на момичето?

Почувствах се като боксьор, получил удар под пояса.

— Какви са тези приказки?

— О, не се вживявай. Шегувам се. Този полицай с ястребови очи задаваше въпроси за теб и Хелън. Изглежда, смяташе, че я познаваш по-добре от другите.

— Той е луд.

— Май имаш право. Винаги съм мислил полицаите за луди. Е, след като съвестта ти е спокойна, защо трябва да се тревожиш?

— Прав си. Пусни телеграмата, Джак.

Максуел обеща да я пусне веднага.

— Довиждане — каза ми той. — И гледай да не се навираш между шамарите.

Казах, че ще се постарая.

Малко след девет часа напуснах хотел „Везувий“ и отпътувах с колата, която бях наел, за Соренто. Пристигнах на пристанището малко след девет и трийсет.

Паркирах под дърветата и слязох към пристанището.

Пред морската гара все още се мотаеха трима-четирима лодкари и аз се упътих към тях. Попитах единия дали ще ми даде под наем гребна лодка. Казах, че я искам за час-два с цел физическо упражнение, затова ще греба сам.