Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Беше вече малко след пладне и слънцето силно печеше. Достигнах недостъпната вила под мен. Този път спрях да я разгледам по-подробно.

На терасата, в сянката на чадъра, излегнала се в шезлонг, видях жена с бял бански костюм. Тя, изглежда, четеше вестник. Чадърът ми пречеше да я видя добре. Различих само дългите й, хубави, загорели крака, част от банския костюм и от ръката със същия загар, която държеше вестника.

Леко се зачудих коя е, но имах твърде много други неща в главата си, за да проявявам интерес към нея, и продължих нагоре до мястото, откъдето Хелън беше паднала.

Грижливо огледах пътеката, острата трева и околните скали в радиус до трийсет метра. Не знаех какво търся, но бях сигурен, че трябва да го направя.

Работата беше досадна, но аз упорствах. Намерих един предмет, който би могъл да означава нещо, но можеше и да не е съществен. Това бе недопушена бирманска пура, отрязана в двата края.

Както стоях на горещото слънце и въртях между пръстите си угарката, усетих внезапно и безпогрешно, че някой ме следи.

Доста се уплаших, но имах благоразумието да не вдигам очи. Продължих да разглеждам угарката с разтуптяно сърце. Това бе зловещо чувство — да бъдеш там, горе, на тази опасна пътека и да знаеш, че някой, скрит наблизо, те следи.

Пъхнах незабелязано пурата в джоба си, изправих се и се отдръпнах от ръба на пропастта.

Все още имах чувството, че ме следят. Озърнах се предпазливо. Непроходимите храсталаци на петдесетина метра от мен, както и гъстата гора ме убедиха, че няма надежда да открия този, който се е скрил и ме следи.

Тръгнах обратно към вилата. По целия път до градинската вратичка усещах впитите в гърба ми очи. С голямо усилие на волята си наложих да не погледна назад през рамо.

Едва когато се качих в линкълна и се понесох по виещото се като змия шосе към Соренто, започнах лека-полека да се успокоявам.

Първата ми грижа, като пристигнах в Соренто, беше да връча ключовете от вилата на агента за недвижими имоти. Заплатих наема, който се дължеше, и му дадох адреса си в Рим, в случай че се получи някаква поща за Хелън до вилата. Помолих го да ми я препрати.

Той каза, че е много жалко една толкова красива млада жена да бъде сполетяна от тъй ужасна смърт. Каза, че е писал на собственика на вилата да постави ограда до пътеката в съседство с пропастта. Не бях в настроение да водя леки и безгрижни разговори за огради. Измънках нещо неопределено, ръкувах се за сбогом и се върнах в колата.

Отидох до Полицейското управление, където взех кинокамерата и калъфа. Гранди ме принуди да го чакам четвърт час пред кабинета му и чак тогава изпрати един сержант с камерата. Сержантът поиска да му подпиша разписка, че съм я получил.

Излязох от Управлението и се запътих към колата, преметнал през рамо камерата, прибрана в калъфа. Влязох в колата, включих двигателя и навлязох бавно в задръстеното от превозни средства главно шосе.

Това, което ми се случи на върха на скалата, ме накара да бъда бдителен. Забелязах в огледалото за обратно виждане как едно тъмнозелено рено се отдели иззад друга паркирана кола и ме последва.

Ако не бях сигурен, че някой ме наблюдаваше там, горе, на върха на скалата, нямаше изобщо да се усъмня в поведението на това рено, но сега бях изпълнен с подозрения. Фактът, че горната част на предното му стъкло беше оцветена в тъмно, което не позволяваше да се види шофьорът, усили подозренията ми.

Насочих се към Неапол и карах с умерена скорост, като от време на време поглеждах в огледалото. Реното поддържаше прилична дистанция от стотина метра. Карах с шейсет километра в час, а реното упорито ме следваше със същата скорост.

Преди да се включа в магистралата, реших да проверя дали реното наистина ме следва или по съвпадение се влачи неотстъпно зад мен.

Увеличих скоростта на деветдесет километра в час. Реното запази стометровата дистанция. Натиснах докрай педала за газта. Линкълнът се стрелна напред. Той имаше възможности за висока скорост и пъргавина и само след миг стрелката на скоростомера подскочи на сто и четирийсет.

Реното поизостана, но и то увеличи скоростта. Като погледнах в огледалото, видях, че отново скъсява разстоянието и вече бях напълно сигурен, че ме следва.

Нямаше възможност да се отърва от него по тази равна и права магистрала. Времето за номера щеше да настъпи, когато стигна Неапол.

Намалих скоростта до сто километра в час и продължих така до края на магистралата.