Робин Кук - Треска

Както и в предишния случай, Уейн Томас лично отговори. Чарлз му каза, че заемът е разрешен и че ще мине лично след обед да му плати хонорара от 500 долара.

— Бързо действаш, човече — каза Уейн. — Започнах работа по случая и без депозит. Вече подадох иск за затваряне на „Рисайкъл Лтд“. Скоро ще науча за кога ще насрочат делото.

— Звучи добре — каза, явно доволен, Чарлз. По негова собствена инициатива беше започнато поне едно нещо.

Чарлз почти приключваше с бюрото си, когато чу, че някой се опитва да отвори вратата и когато не успя, пъхна ключ. Чарлз се обърна и беше с лице, когато Елън влезе. Следваше я пълен млад мъж, облечен в сако от туид. За облекчение на Чарлз тя носеше в ръка половината от лабораторните му книги, а другата половина беше у непознатия.

— Ти ли заключи вратата? — критично запита Елън.

Чарлз кимна.

Елън изразително завъртя очи по посока на непознатия и каза:

— Наистина оценявам помощта ви. Можете да оставите дневниците където искате.

— Ако обичате — извика Чарлз, — поставете ги на оня работен плот. — Той посочи мястото над шкафа, където беше прибрал химикалите.

— Това е д-р Майкъл Китингър — каза Елън. — Представиха ме пред него, когато бях горе в администрацията. Той ще се заеме с проучването на „Кансеран“. Предполагам, че аз ще му помагам.

Д-р Китингър протегна на Чарлз късата си ръка с пухкави пръсти и приятелска усмивка разкриви чертите на подпухналото му лице.

— Радвам се да се запозная с вас, д-р Мартел. Чувал съм много хубави неща за вас.

— Обзалагам се, че сте — промърмори Чарлз.

— Каква разкошна лаборатория — каза д-р Китингър, пусна ръката на Чарлз и се прехласна по внушителната редица от съвременна апаратура. Лицето му светна като на петгодишно дете по Коледа. — Боже мой! Ултразвукова центрофуга „Пиърсън“. И просто не мога да повярвам… сканиращ електронен микроскоп „Диксън“. Как изобщо можете да напуснете този рай?

— Помогнаха ми — каза Чарлз, поглеждайки към Елън.

Елън отбягна настойчивия поглед на Чарлз.

— Бихте ли имали нещо против, ако само поразгледам наоколо? — попита ентусиазирано д-р Китингър.

— Да! — каза Чарлз. — Ще имам нещо против.

— Чарлз? — каза Елън. — Д-р Китингър се опитва да се държи приятелски. Д-р Морисън предложи той да слезе тук.

— Изобщо не ме е грижа — каза Чарлз. — За следващите два дни това все още е моята лаборатория и искам всички да излязат вън. Всички! — Чарлз повиши тон.

Елън незабавно се подчини. Направи жест на д-р Китингър и двамата бързо напуснаха.

Чарлз сграбчи вратата и с ненужна сила я затръшна. Остана за момент така, със силно стиснати юмруци. Знаеше, че сега вече беше направил изолацията си пълна. Призна в себе си, че нямаше защо да се противопоставя на Елън, нито на бъдещия си заместник. Но най-много го тревожеше мисълта, че неразумното му поведение сигурно щеше да бъде докладвано пред администрацията и имаше опасност да му отрежат двата дни, които му оставаха в лабораторията. Реши, че ще трябва да ускори работата. Всъщност трябваше да нанесе удара още тази нощ.

Подновявайки работата си с още по-голяма решимост, той за още един час успя да подреди лабораторията така, че всичко, което му трябваше, беше складирано само в един шкаф.

Минаваше три часа и уличното движение в Бостън започваше да се трупа преди върховия час. Чарлз се намери заобиколен от бизнесмени, които рискуваха живота си, за да се доберат до Шосе 93, преди „Мемориал“ и „Сороу драйв“ да се задръстят от коли.

Първата спирка на Чарлз беше на „Чарлз Ривър Парк Плаца“ и клона на Първа Национална Банка. Вицепрезидентът, с когото Чарлз бегло се познаваше, отсъстваше, така че му се наложи да разговаря с млада жена, която никога не беше виждал. Той усети, че го наблюдава подозрително, забелязвайки измърсеното му палто и лицето, небръснато от един ден и половина.

Чарлз я успокои, като й каза: „Аз съм учен. Ние винаги се обличаме малко…“ — нарочно не довърши изречението.

Банковата служителка кимна разбиращо, въпреки че й трябваше малко време, докато сравни сегашния вид на Чарлз със снимката от шофьорската му книжка. Явно задоволена от сравнението, тя попита Чарлз дали иска чек. Той помоли за заем в брой.

— В брой? — Леко разтревожена, служителката се извини и изчезна в канцеларията отзад, за да позвъни за мнението на заместник-директора на клона. Когато се върна, носеше тридесет нови стодоларови банкноти.

Чарлз изкара колата си от паркинга и започна да си пробива път през вече задръстената търговска част, зад „Филейнс“ и „Джордан Марш“. Паркира колата с включени мигачи на втори ред и бързо влезе в един спортен магазин, където го познаваха добре. Купи сто пълнителя за автоматична стрелба на дванадесеткалибровата си ловджийска пушка.