Робин Кук - Треска

— Мисля, че да — успя да каже Катрин. — Ще опитам.

— Добре — каза д-р Кайцман, изучавайки лицето на Катрин.

Тя почувства погледа му и се извърна.

— Доста ви е насинено окото — каза със симпатия д-р Кайцман.

— Чарлз нямаше такова намерение. Беше случайно — бързо каза Катрин.

— Чарлз ми се обади снощи — каза д-р Кайцман.

— Така ли? Откъде?

— Направо оттук, от болницата.

— Какво каза?

— Искаше да знае, дали бих потвърдил, че причината за левкемията на Мишел е замърсяване с бензол, на което му отговорих, че не бих могъл, въпреки че има подобна вероятност. За нещастие, няма начин да бъде доказана. Както и да е, в края на краищата му предложих да се обърне към психиатър.

— Какъв беше неговият отговор?

— Не изглеждаше въодушевен от идеята. Бих искал да съществуваше някакъв начин да го убедим в това. Нямам намерение да ви плаша, но сме се сблъсквали с подобни случаи, когато индивидът става агресивен. Ако има някаква възможност да го накарате да отиде на преглед при психиатър, мисля, че трябва да опитате.

Катрин излезе от стаята, неспокойна за състоянието на Мишел, но когато пресичаше фоайето срещу бюрото на дежурната сестра, забеляза един телефонен автомат. Преодолявайки всичките си дребнави причини, които не й позволяваха да позвъни на Чарлз, тя поиска от централата връзка с института. Операторката в Уайнбъргър й даде линия за лабораторията на Чарлз и Катрин изчака телефона да иззвъни десет пъти. Когато операторката се обади отново, тя съобщи на Катрин, че Елън — асистентката на Чарлз, е в библиотеката в момента и попита дали Катрин би искала да разговаря с нея. Катрин се съгласи и чу превключването на линията.

— Той не е ли в лабораторията? — попита Елън.

— Не отговаря никой — каза Катрин.

— Може би просто не обръща внимание на телефона — обясни Елън. — Поведението му беше много странно. Всъщност, дори се страхувам да вляза в лабораторията. Предполагам, знаете, че го уволниха от Уайнбъргър.

— Нямах представа — възкликна Катрин с явна изненада. — Какво се случи?

— Това е дълга история — каза Елън, — и мисля, че трябва да ви я разкаже Чарлз, а не аз.

— Беше подложен на голямо натоварване — каза Катрин.

— Зная — каза Елън.

— Ако го видите, бихте ли го помолили да ми се обади? Аз съм в болницата.

Елън се съгласи, но добави, че се съмнява, че ще го види.

Катрин бавно окачи слушалката. Помисли за момент, после позвъни на Джина, за да попита дали Чарлз се е обаждал. Джина каза, че не е звънил никой. После Катрин опита в къщи, но както очакваше, нямаше никой. Къде беше Чарлз? Какво ставаше?

Катрин продължи към стаята на Мишел, питайки се как беше възможно светът около нея, така сигурен и стабилен до неотдавна, да се сгромоляса толкова бързо. Защо са уволнили Чарлз? За краткото време, през което Катрин беше работила там, тя успя да се убеди, че Чарлз бе един от най-уважаваните им учени. Какво всъщност би могло да се случи? За Катрин оставаше само едно възможно обяснение. Вероятно д-р Кайцман беше прав. Чарлз беше получил нервен срив и сега се скиташе безцелно, сам, изолиран от семейството и от работата си. О, боже!

Влизайки в стаята възможно най-тихо, Катрин се напрегна да различи лицето на детето в бързо падналия мрак. Надяваше се Мишел да спи. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, разбра, че Мишел я наблюдава. Изглеждаше прекалено слаба, за да надигне главата си. Катрин се приближи и стисна горещата й ръка.

— Къде е татко? — попита Мишел, движейки напуканите си устни, колкото може по-малко.

Катрин се поколеба, опитвайки се да измисли как най-добре да отговори.

— Чарлз не се чувства много добре, защото е толкова разтревожен за теб.

— Той ми каза снощи, че днес ще дойде — тъжно прошепна Мишел.

— Ще дойде, ако може — каза Катрин. — Ще дойде, ако може.

Една самотна сълза се плъзна по лицето на Мишел.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях умряла.

За миг Катрин се вцепени от изненада. После се наведе и притисна детето към тялото си, давайки ход на собствените си сълзи.

— Не! Не! Мишел. Не си помисляй това дори за секунда.

Наред с документите за даване под наем, хората от „Херц“ услужливо бяха включили и чистачка за лед и Чарлз я използва, за да почисти леда от вътрешната страна на стъклото на камиона. Дъхът му кондензираше и после замръзваше върху предното стъкло, като му пречеше да наблюдава входа на института Уайнбъргър.

До пет и тридесет вече беше тъмно като в яма, като се изключеше нанизът от светлини по „Мемориал драйв“. До шест и четвърт всички бяха напуснали института, с изключение на д-р Ибанез. Директорът се появи малко преди шест и тридесет, загърнат в дълго до глезените кожено палто. Приведен срещу ледения вятър, той бавно си проправи път до мерцедеса си.