Робин Кук - Треска

Отговори женски глас и Чарлз попита за мисис Мартел, като добави, че е спешно. Сестрата му каза да почака на телефона.

Чарлз бързо остави слушалката и се придвижи към изхода на фоайето. Поглеждайки към бюрото на сестрата, той видя как дежурната излезе на коридора, следвана от една санитарка. Посочи й нещо нагоре по коридора. Чарлз незабавно напусна фоайето и безшумно се плъзна надолу по коридора, минавайки край стаята на Мишел. В сянката в края на коридора той зачака. Видя санитарката да върви право срещу него, после да влиза в стаята на Мишел. Появи се пак след десетина секунди и Катрин, разтъркваща сънено очите си. Веднага след като двете жени свиха зад ъгъла, в посока към телефона, Чарлз изтича с количката до стаята на Мишел и я избута през полуотворената врата.

Чарлз щракна ключа на лампата и се доближи с количката до леглото. Едва тогава погледна към дъщеря си. За последните двадесет и четири часа, състоянието й видимо се беше влошило. Той нежно разтърси рамото й. Тя не реагира. Разтърси я отново, но детето не помръдна. И какво щеше да прави, ако беше изпаднала в кома?

— Мишел? — попита я Чарлз.

Бавно, очите на Мишел се отвориха.

— Аз съм! Моля те, събуди се! — Чарлз я разтърси отново. Времето беше ограничено.

Най-после Мишел се събуди. С огромно усилие, тя повдигна ръце и обгърна шията на Чарлз.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя.

— Слушай — възбудено каза Чарлз, доближавайки лицето си до нейното. — Искам да те помоля нещо. Зная, че си много болна и се опитват да се погрижат за теб тук, в болницата. Но тук на теб не ти става по-добре. Болестта ти е по-силна и от най-силните им лекарства. Искам да те отведа със себе си. На твоите лекари това няма да се хареса, така че трябва да те взема веднага, ако искаш да тръгнеш. Трябва да ми кажеш.

Въпросът изненада Мишел. Беше последното нещо, която очакваше да чуе. Загледа внимателно баща си.

— Катрин каза, че не се чувстваш добре — прошепна тя.

— Добре съм — каза Чарлз. — Особено когато съм с теб. Но нямаме много време. Ще дойдеш ли с мен?

Мишел го погледна в очите. Нищо друго не желаеше толкова, колкото това.

— Вземи ме със себе си, татко, моля те!

Чарлз я притисна силно в прегръдките си, после се залови за работа. Изключи кардиалния монитор и прекъсна системите. Издърпа тръбата за венозно преливане и отметна завивките. После я прихвана през раменете и коленете и я вдигна на ръце. Беше изненадан, че тежеше толкова малко. Съвсем внимателно, сложи Мишел на количката и я покри. Взе дрехите й от гардероба и ги скри под чаршафа. После, точно преди да избута количката в коридора, сложи резервната хирургическа шапка на главата на Мишел и напъха отдолу косата, която още й беше останала.

Докато вървеше надолу към бюрото на сестрата, изтръпваше от ужас при мисълта, че Катрин ще се появи, беше рискован ход, но при дадените обстоятелства не успя да измисли по-безопасна алтернатива. Трябваше да се насилва да върви с нормално темпо и да потисне желанието си да се спусне в бяг към асансьора.

Катрин беше дълбоко заспала, когато санитарката докосна рамото й. Успя да чуе само, че я търсят по телефона и че е спешно. Първата й мисъл беше, че нещо лошо се е случило с Чарлз.

Когато стигна до бюрото, санитарката вече беше изчезнала. Тъй като не знаеше кой телефон да използва, Катрин попита дежурната. Сестрата вдигна поглед от документите си, спомни си за телефонния разговор и каза на Катрин, че може да се обади от стаята с медицинските картони.

Катрин каза три пъти „ало“, всеки път по-високо от преди. Но никой не отговори. Изчака и пак опита няколко пъти, но отново без резултат. Натисна бързо бутона, но пак нямаше ефект, затова го задържа за момент. Когато го освободи, говореше с операторката от болничната централа.

Операторката не знаеше нищо за разговор с „Андерсън 6“ и за мисис Мартел. Катрин затвори телефона и тръгна към изхода, който отвеждаше към старшата сестра. Сестрата беше на бюрото, надвесена над някаква графика. Катрин се готвеше да я повика, когато забеляза неясните очертания на фигура в бяло, в пълна униформа, включително хирургическа маска и шапка, която буташе количка с пациент през лошо осветеното пространство пред асансьорите. В чувствителното си състояние в момента Катрин изпита вълна на симпатия към бедното дете, откарвано за операция в толкова късен час. Разбираше, че сигурно е спешен случай.

Страхувайки се да не безпокои сестрата, заета с важни задачи, Катрин колебливо я повика. Сестрата се завъртя на стола си с изпълнено с очакване лице.