Робин Кук - Треска

Възбудата от бягството беше повдигнала духа на Мишел и независимо от слабостта си тя се опита да помага на баща си, докато той я обличаше. Чарлз установи, че е много несръчен и колкото повече бързаше, толкова по-трудно се справяше. Наложи се Мишел да закопчае всички копчета и да завърже обувките си.

След като свършиха с обличането, Чарлз остави Мишел за момент, за да потърси някакви бинтове. За щастие не трябваше да търси дълго. Връщайки се в кабината, той изправи Мишел и я огледа.

— Ще трябва да направим да изглеждаш така, като че ли си претърпяла злополука — каза той. — Зная как ще стане.

Той разкъса една от опаковките и започна да навива бинта около главата на Мишел. Щом приключи, отстъпи крачка назад.

— Отлично! — После за още по-убедително постави и една лепенка на носа, което я накара да се разсмее. Чарлз й каза, че сега изглежда като мотоциклетист, който е паднал на главата си.

Преструвайки се, че тежи най-малкото сто килограма, той вдигна дъщеря си на ръце и със залитане излезе от кабинката. Вече в коридора бързо прие сериозно изражение и се отправи към изхода. За негова радост чакалнята на спешното отделение беше станала още по-оживена, отколкото при влизането му. Облени в сълзи деца с всевъзможни рани и охлузвания чакаха пред кабинетите, а майки с кашлящи пеленачета се редяха на опашка пред регистратурата. Сред цялата бъркотия Чарлз остана незабелязан. Само сестрата се обърна, когато Чарлз и Мишел минаха край нея. Когато Чарлз улови погледа й, просто й се усмихна и прошепна думите:

— Благодаря ви.

Тя уверено им махна с ръка, за да им покаже, че си спомня за тях, но, разбира се, не си спомни. Когато наближиха изхода, Чарлз видя един униформен мъж от охраната внезапно да скача от недалечния стол. Сърцето му се сви, но мъжът не прояви признаци на агресивност; вместо това той избърза към вратата и каза:

— Надявам се, че тя ще се чувства по-добре. Лека нощ.

С приятното усещане за свобода Чарлз изнесе Мишел от болницата. Ускорявайки крачка, той забърза към гаража, положи Мишел в камиона, плати таксата за паркиране и отпътува.

Катрин се стараеше да бъде и търпелива, и разбираща, но с чакането се изнервяше все повече. Обвиняваше се за това, че остави Мишел сама и отиде да се обади по телефона. А просто можеше да поиска да прехвърлят разговора в стаята на Мишел.

Докато крачеше из фоайето, неволно си спомни коментара на Мишел: „Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях умряла“. В началото си беше наложила да не мисли за това, но сега, когато Мишел не се появяваше, мисълта непрекъснато се връщаше и я преследваше. Катрин нямаше представа дали Мишел е в състояние да си навреди сама, но след всички кошмарни истории, които беше слушала, не можеше да се освободи от страховете си.

Поглеждайки часовника си, Катрин излезе от фоайето и се приближи към помещението на сестрите. Как беше възможно в една болница да се изгуби дванадесетгодишно дете, при това толкова болно, че едва ли може да ходи?

— Някакви новини? — попита Катрин, отправяйки въпроса си към нощната дежурна сестра. Сега в помещението имаше около половин дузина сестри, разговарящи по тривиалните си проблеми.

— Още не — каза сестрата, прекъсвайки дискусията си със своя колежка. — Охраната проверява всички стълбища. Все още очакваме обаждане от рентгенологията. Сигурна съм, че името на откараното по спешност там дете беше Мартел.

— Мина почти половин час — каза Катрин. — Изплашена съм до смърт. Не бихте ли могли да позвъните отново?

Без да се старае да прикрива раздразнението си, сестрата се обади пак и каза на Катрин, че лаборантът още не се е върнал от операционната, но ще позвъни, когато се върне.

Катрин обърна гръб на сестрите с ясното съзнание колко ужасно й действат всички тези медици. Беше страшно ядосана на цялата болница и все пак нямаше право да показва яда си, независимо колко оправдан беше той според нея. Вместо това благодари на сестрата и бавно се върна в празната стая на Мишел. Разсеяно огледа пак банята, но избягваше да се спира на отражението си в огледалото. До банята се намираше гардеробът и Катрин го отвори. Механично вече беше почти затворила отново вратата му, когато се сепна, отвори я широко и погледна пак втрещена.

Тичайки обратно към сестрите, тя се опита да привлече вниманието на дежурните. Сестрите от вечерната смяна, които трябваше да приключват работа, и сестрите от нощната, които сега пристигаха, се бяха скупчили в средата на помещението, погълнати от изменяния инструктаж. Беше времето, когато спешните случаи се считат извън закона, без значение медицински или не. Катрин трябваше да изкрещи, за да й обърнат внимание.