Робин Кук - Треска

Уилям подсвирна:

— Щом не му харесвало лечението тук — каза той, — какво тогава е искал? Магическо лечение?

— Не ми е казвал — каза Катрин, — но зная, че не се интересува от магии.

— Имали сме няколко такива случаи с магьосничество — каза Уилям, игнорирайки последното изявление на Катрин. Обръщайки се към партньора си Майкъл Грейди, добави: — Помниш ли онова хлапе, което замина за Мексико?

— Естествено, да — каза Майкъл.

Обръщайки се отново към групата, Уилям каза:

— Имаме известен опит с родители, които търсят нетрадиционно лечение за децата си. Мисля, че ще е добре да уведомим летищата. Може да са на път да напуснат страната.

Д-р Кайцман пристигна, предизвикващ вихрушка от нервни реакции. Катрин изпита огромно облекчение да го види. Той незабавно се превърна в централната фигура в групата и поиска точен отчет за всичко. Пол Мансфорд и дежурната сестра обединиха усилията си, за да му представят бърз доклад.

— Това е ужасно! — каза д-р Кайцман, намествайки нервно очилата си. — Звучи ми така, като че д-р Чарлз Мартел съвсем определено е пострадал от някакъв вид нервен срив.

— Колко дълго ще живее малкото момиче без лекарства? — попита Уилям.

— Трудно е да се каже. Дни, седмици, най-много месец. Имаме още няколко лекарства, които да опитаме върху детето, но е добре да го направим по-скоро. Все още има шанс за ремисия.

— Добре, да пристъпим направо към въпроса — каза Уилям. — Аз ще довърша докладната и ще я предам на детективите незабавно.

Когато двамата полицаи излизаха от болницата половин час по-късно, Майкъл Грейди се обърна към партньора си и каза:

— Каква история! Кара те да се чувстваш ужасно. Дете с левкемия и така нататък.

— Да, наистина. Кара те да се чувстваш благодарен, че собствените ти деца поне са здрави.

— Мислиш ли, че детективите веднага ще се заемат със случая?

— Сега? Ти шегуваш ли се? Тези случаи на настойничество са направо болка в корема. За щастие обикновено се разрешават от само себе си, в рамките на двадесет и четири часа. Както и да е, детективите даже няма да погледнат това до утре.

Те се качиха в патрулиращата кола, съобщиха координатите си по радиото и потеглиха от паркинга.

Катрин отвори очи и се огледа смутена наоколо. Разпозна жълтите пердета, бялото бюро с дантеленото каренце и колекцията от разни сувенири, розовата безвкусица, която се беше удвоила наред с бюрото й от гимназиалните класове, учебниците й върху лавицата и пластмасовият кръст, който беше получила за конфирмацията си. Знаеше, че това е нейната предишна стая и че майка й беше запазила всичко, след като тя замина за колежа. Това, което я смущаваше, беше защо всъщност е тук. Разтърси глава, за да се освободи напълно от въздействието на сънотворните таблетки, които д-р Кайцман беше настоял да изпие. Навеждайки се, успя да достигне часовника си и се съсредоточи да разгадае цифрите. Не можеше да повярва. Беше дванадесет без четвърт. Дори това беше по-късно, отколкото беше възнамерявала да спи.

Намятайки стар плисиран халат, Катрин забърза към кухнята, усещайки аромат на прясно изпечени бисквити и на бекон. Когато влезе, майка й вдигна поглед, радостна, че дъщеря й е вкъщи, без значение по каква причина.

— Чарлз обаждал ли се е? — попита Катрин.

— Не, но ти приготвих хубава закуска.

— Някой друг обаждал ли се е? От болницата? От полицията?

— Никой не е звънял. Така че успокой се. Направих ти любимата закуска. Бисквити с бакпулвер.

— Не мога да ям — каза Катрин, трескаво обмисляща събитията. Но не беше толкова погълната от мислите си, та да не забележи внезапното помръкване на лицето на майка си. — Е, може би малко бисквити.

Джина се оживи и донесе чаша и чинийка за Катрин.

— По-добре да събудя Чък — каза Катрин и тръгна към коридора.

— Той вече стана, закуси и тръгна — гордо каза Джина. — Обича бисквити колкото теб. Каза, че има часове в девет.

Катрин се върна и седна на масата, докато майка й наливаше кафето. Чувстваше се безполезна. Толкова много се беше старала да бъде добра съпруга и майка, а сега като че ли беше объркала всичко. Да закара осиновения си син на училище едва ли можеше да е критерий за добра или лоша майка, но все пак фактът, че не го е направила, й изглеждаше показателен за цялото й некомпетентно поведение. Потискайки чувствата си, тя поднесе чашата кафе към устните си, без да мисли дали е горещо. Когато отпи първата глътка, кафето опари устните й, тя се отдръпна рязко от чашата и разля малко на ръката си. Изгорена, пусна чашката. Тя падна на масата и се счупи заедно с чинийката. В същия момент Катрин избухна в сълзи.