Робин Кук - Треска

— Току-що открих, че дрехите на дъщеря ми липсват — тревожно каза Катрин.

Настъпи тишина.

Дежурната сестра прочисти гърлото си.

— Ще свършим тук след един момент, мисис Мартел.

Катрин ядосана се отдръпна. Явно нейният спешен случай не беше чак толкова важен, та да наруши установения ред в отделението, но щом дрехите на Мишел ги нямаше, тя вече сигурно не беше в болницата.

Телефонното повикване сигурно е било от Чарлз и явно с единствената цел да я накара да излезе от стаята на Мишел. Изведнъж пред очите й изникна образът на мъжа с хирургическа маска, който буташе количката с детето. Ръстът съвпадаше, телосложението също. Трябва да е бил Чарлз! Катрин се спусна пак към сестрите. Сега вече беше убедена, че Мишел е била отвлечена.

— Сега дайте да уточним нещата — каза якият офицер от бостънската полиция. Катрин забеляза името му на табелката, Уилям Кърни. — Вие спяхте тук, когато една сестра ви побутна по рамото.

— Да! Да! — изкрещя Катрин, отчаяна от бавния ход на разследването. Беше се надявала, че извикването на полицията ще ускори нещата. — Казах ви десет пъти точно какво се случи, не можете ли да излезете и да се опитате да намерите детето?

— Трябва да довършим доклада си — обясни офицерът. В прегъвката на лявата си ръка беше стиснал охлузен тефтер, а с дясната се бореше с един молив, чийто край непрекъснато плюнчеше.

Групата се беше събрала в празната стая на Мишел. Включваше Катрин, двама полицаи, дежурната сестра от вечерната смяна и помощник-управителя. Последният беше висок, красив мъж, облечен в елегантен, сив делови костюм. Притежаваше странния навик да се усмихва след всяко казано от него изречение, при което очите му се присвиваха до тесни цепки. Лицето му имаше забележителен тен, като че ли току-що се връщаше от ваканция на Карибите.

— Колко време отсъствахте от стаята? — попита Уилям.

— Казах ви — сопна се Катрин. — Пет минути… десет минути. Не зная точно.

— Ъ-хъ — промърмори Уилям, внимателно записвайки отговора.

Майкъл Грейди, другият бостънски полицай, четеше документите за временното настойничество. Когато свърши, ги подаде на заместник-управителя.

— Това е случай на отвличане на дете. Несъмнено.

Отчаяна, Катрин се обърна към управителя.

— Не можете ли да направите нещо? Съжалявам, че не си спомням името ви.

— Пол Мансфорд — каза управителят, преди да се усмихне. — Не е нужно да се извинявате. Ние правим нещо. Полицията е тук.

— Но аз мисля, че при цялото това бавене нещо може да се случи на детето — каза Катрин.

— И вие видяхте един мъж да бута количка с дете към операционната? — попита Уилям.

— Да! — изкрещя Катрин.

— Но никакво дете не е ходило в операционната — каза сестрата.

Уилям се обърна към сестрата.

— Какво ще кажете за мъжа с формулярите от рентгенологията? Можете ли да го опишете?

Сестрата вдигна поглед към тавана.

— Среден ръст, средно телосложение, кафява коса…

— Това не е твърде специфично — каза Уилям.

— А нещо за сините му очи? — попита Катрин.

— Не забелязах очите му — каза сестрата.

— В какво беше облечен? — попита Уилям.

— О, боже! — възкликна Катрин. — Моля ви, направете нещо.

— Бяла дълга престилка — каза сестрата.

— Добре — каза Уилям. — Някой звъни по телефона, изкарва мисис Мартел от стаята на детето, представя фалшиво нареждане за рентгенова снимка, после откарва детето като че ли го води в хирургията. Така ли?

Всички кимват, с изключение на Катрин, която е притиснала ръка до челото си, за да може да се овладее.

— После, колко време мина, докато бъдат уведомени от охраната? — попита Уилям.

— Само две-три минути — каза сестрата.

— Ето защо мислим, че те са все още в болницата — каза управителят.

— Но дрехите й ги няма — каза Катрин. — Напуснали са болницата. Ето защо трябва да направите нещо, преди да е станало късно. Моля ви!

Всички изгледаха Катрин като че тя беше дете. Тя отвърна на погледите им и вдигна вбесена ръце.

— Исусе Христе!

Уилям се обърна към заместник-управителя:

— Има ли някакво място в болницата, където някой би могъл да отведе детето? — попита той.

— Има много временни скривалища — съгласи се управителят. — Но няма такова място, където да не бъдат намерени.

— Добре — каза Уилям. — Да предположим, че бащата е този, който е взел детето. Защо?

— Защото не беше съгласен с метода на лечение — каза Катрин. — По тази причина беше присъдено временното настойничество: така че лечението да продължа. За нещастие съпругът ми преживя големи неприятности, не само поради болестта на детето, но и в работата си.