Робин Кук - Треска

Д-р Морисън си позволи една тъничка усмивка.

— Забележителна идея. Имам един приятел психиатър, за когото съм сигурен, че ще може да ни изгради силна защита. Какво ще кажете, да пристъпим веднага към действие, за да бъдем подготвени, в случай че подобно нещо стане?

— Питър, понякога си мисля, че зад това бюро не седи който трябва. Ти никога не позволяваш човешките чувства да вземат връх над работата.

Морисън се усмихна, не съвсем сигурен дали му направиха комплимент.

Чарлз бавно слезе по стълбите, борейки се с гнева и отчаянието си. Що за свят беше този, в който изискванията на бизнеса се поставяха пред морала, и още повече, във фармацевтичния бизнес? Що за свят беше този, който можеше да погледне на другата страна, след като е причинил смъртоносна левкемия на едно невинно дванадесетгодишно дете?

Влизайки в лабораторията, Чарлз намери Елън качена на висока табуретка и разсеяно прелистваща някакво списание. Щом видя Чарлз, тя остави списанието и се изправи, приглаждайки работната си престилка.

— Ужасно съжалявам, Чарлз — с тъжно изражение му каза тя.

— За какво? — безизразно попита Чарлз.

— За уволнението ти — каза Елън.

Чарлз втренчено я загледа. Беше му известно, че институтът си имаше вътрешна клюкарска система, която функционираше безупречно. И все пак, в случая беше прекалено безупречна. Сети се, че й бяха казали за двадесет и четири часовия период за размисляне и вероятно сега само си беше извадила заключение. И все пак…

Поклати глава, удивлявайки се на собствената си параноя.

— Очакваше се — каза той. — Просто минаха няколко дни, докато успея да призная пред себе си, че не бих могъл да работя над „Кансеран“. Особено сега, когато Мишел е толкова болна.

— Какво ще правиш? — попита Елън. Сега, след като Чарлз се беше сгромолясал от позициите си и нямаше повече власт, тя започна да се пита дали е била права в постъпките си.

— Имам да правя много неща. Всъщност… — и Чарлз спря. За момент понечи да се довери на Елън. После реши да не го прави. Това, което болезнено беше научил през последните двадесет и четири часа беше, че е съвсем сам. Семейство, колеги и правителствени институции бяха или безполезни, или му пречеха, или открито се възправяха против него. А да бъдеш сам, изискваше особена смелост и решимост.

— Всъщност, какво? — попита Елън. За момент, тя помисли, че Чарлз ще признае, че има нужда от нея. Елън беше готова, стига той да изречеше онази дума.

— Всъщност… — каза Чарлз, обръщайки гръб на Елън и тръгвайки към бюрото си, — бих бил много благодарен, ако се върнеш горе в администрацията, тъй като аз бих предпочел да не говоря повече с тях, и да вземеш лабораторните ми дневници. Да ги задържат като заложници, явно се оказа безуспешен ход и се надявам, че биха искали да ги разкарат от пътя си.

— Впрочем — извика той, преди Елън да стигне до вратата, — докъде стигна с работата, която ти оставих тази сутрин?

— До не много далеч — призна Елън. — Веднага щом ти излезе тази сутрин, разбрах, че ще те уволнят, така че какъв смисъл имаше? Ще взема дневниците ти, но от тук нататък, отказвам да бъда намесвана. Ще си взема почивка за остатъка от работния ден.

Чарлз загледа вратата зад нея, сега вече сигурен, че не е имал параноя. Елън явно беше сътрудничила на административното ръководство. Беше информирана прекалено добре и твърде бързо. Спомняйки си, че беше на ръба да й се довери преди малко, изпита облекчение, че е замълчал.

Заключвайки лабораторията отвътре, Чарлз се зае за работа. Повечето от важните химикали и реагенти бяха складирани в промишлени количества, така че започна да ги прехвърля в по-малки контейнери. Всеки от контейнерите трябваше да се надпише внимателно, после да се постави в почти празния заключващ се шкаф близо до отделението с мишките. Това му отне около час. После Чарлз се зае с бюрото, издирвайки работните картони, където беше нахвърлял протоколи за предишни експерименти. С помощта на тези записки щеше да реконструира експериментите си дори без данните, в случай че д-р Ибанез откажеше да върне дневниците му.

Докато работеше трескаво, телефонът иззвъня. Обмисляйки бързо какво ще каже, ако е някой от администрацията, Чарлз отговори. Изпита облекчение, когато се оказа, че разговаря със служител от Първа Национална Банка. Той съобщи, че заемът от 3000 долара е одобрен и поиска да знае дали Чарлз предпочита да го депозират директно в общата му разплащателна сметка. Чарлз каза не и добави, че ще мине по-късно, да го получи лично. Без да оставя слушалката, той прекъсна разговора и набра номера на Уейн Томас. Докато изчакваше връзка, се замисли какво ли щеше да каже банковият служител, ако научеше, че току-що са го уволнили.