Робин Кук - Треска

— Хубава декорация са направили, разведрява атмосферата — отбеляза Катрин, забелязвайки за пръв път сцените с животни по стените.

Чарлз спря за момент пред вратата, опитвайки се да се овладее.

— Тази е — каза Катрин, мислейки, че Чарлз не е сигурен за номера. Тя бутна вратата, влезе и издърпа Чарлз след себе си.

Мишел беше седнала в леглото и няколко възглавници подпираха гърба й. При вида на Чарлз, лицето й се сбърчи и тя избухна в сълзи. Чарлз се шокира от промяната у нея. Въпреки че му се струваше невъзможно, тя изглеждаше още по-бледа от предния ден. Очите й бяха хлътнали в орбитите и бяха обградени от тъмни, почти черни кръгове. Във въздуха се носеше острата миризма на повръщано.

Чарлз имаше желание да изтича и да я прегърне, но не намери сили да помръдне. Агонията от пълната му безпомощност го спираше, въпреки че Мишел протягаше ръце към него.

Болестта й беше прекалено силна и той не можеше да й предложи нищо, точно както преди осем години с Елизабет. Кошмарът се беше върнал. Скован от ужас, Чарлз разбра, че тя нямаше да оздравее. Разбра без всякакво съмнение, че нито едно болкоуспокояващо лекарство на света не беше в състояние да спре неизбежното развитие на болестта й. Под товара на мислите си, той залитна и отстъпи крачка назад.

Въпреки че Катрин не разбираше причината, тя видя какво стана и изтича към Мишел, която все още чакаше с протегнати ръце. Над рамото на Катрин, Мишел се вгледа в очите на баща си. Чарлз леко й се усмихна, но Мишел реши, че й се сърди.

— Толкова е хубаво, че те виждам — каза Катрин и погледна Мишел. — Как си?

— Добре — успя да каже Мишел, сдържайки сълзите си. — Само искам да си отида в къщи. Мога ли да си отида в къщи, татко?

Ръцете на Чарлз трепереха, когато приближи леглото. Трябваше да се хване за металната рамка.

— Може би — уклончиво отвърна той. Може би просто би трябвало да я изведе от болницата; да я вземе в къщи и да се погрижи да се чувства удобно; може би това би било най-добре.

— Мишел, трябва да останеш тук, докато се оправиш — забързано каза Катрин. — Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят всичко възможно това да стане по-бързо. Зная, че ти е тежко и ужасно ни липсваш, но трябва да бъдеш голямо момиче.

— Моля те, татко — каза Мишел.

Чарлз се почувства безпомощен и нерешителен, твърде обезпокояващи и непознати за него чувства.

— Мишел — каза Катрин, — трябва да останеш в болницата. Съжалявам.

— Защо? Татко — замоли се Мишел, — какво ми има?

Чарлз напразно потърси с поглед помощ от Катрин, но тя замълча. Лекарят беше той.

— И на мен ми се иска да зная — каза Чарлз, ненавиждайки се за лъжата, но неспособен да й каже истината.

— Същото нещо ли, от което се разболя истинската ми майка? — попита Мишел.

— Не — бързо отговори Чарлз. — В никакъв случай. — Дори това беше полулъжа; въпреки че Елизабет имаше лимфома, тя почина от остра криза на левкемия. Чарлз беше притиснат в ъгъла. Трябваше да се махне, за да може да размисли.

— Тогава какво е — настоя Мишел.

— Не зная — отговори Чарлз и виновно погледна часовника си. — Ето защо съм тук. За да разберем. Катрин ще остане при теб да ти прави компания. Аз трябва да тръгвам за лабораторията. Ще се върна.

Без всякакво предупреждение на Мишел внезапно й се повдигна. Крехкото й тяло се прегъна от спазъм и изхвърли част от неотдавна погълнатата закуска. Катрин се опита да се предпази, но известно количество попадна на ръкава й.

Чарлз реагира моментално, като излезе в коридора и завика сестрите. Една от тях, само през две врати, дотича запъхтяна, в очакване на криза, но си отдъхна, като разбра, че е била фалшива тревога.

— Не се безпокой, принцесо — каза безцеремонно жената, издърпвайки изцапания горен чаршаф. — Ще го почистим за секунда.

Чарлз сложи ръка на челото на Мишел. Беше влажно и горещо. Треската още не беше спаднала. Чарлз разбираше причината за повръщането; беше от лекарствата. Заля го вълна от страх. Малката стая му причиняваше клаустрофобия.

Мишел сграбчи ръката му и я стисна така, като че ли стоеше на ръба на пропаст, а Чарлз беше единственото й спасение. Впи поглед в сините очи, които бяха като огледало на нейните. Но й се стори, че вижда строгост вместо примирение, раздразнение вместо разбиране. Пусна ръката му и се отпусна на възглавницата.

— Ще намина по-късно, Мишел — каза Чарлз, разстроен, че лекарствата вече предизвикваха потенциално опасни странични ефекти. На сестрата Чарлз каза: — Предписано ли й е нещо за гадене и повръщане?