Робин Кук - Треска

— Чарлз, удобно ли ти е така? — попита Катрин.

— Как? — попита Чарлз. Не беше чул нищо от разговора.

— Ще пътувам с теб в колата ти тази сутрин и ще ме оставиш в болницата. Чък ще вземе голямата кола, ще закара Жан Пол и ще продължи към университета. Джина е съгласна да остане и да приготви вечеря.

— Ще направя любимото ти „гночи“ — ентусиазирано каза Джина.

„Гночи“! Чарлз дори не знаеше какво е „гночи“.

— Ако искам да си тръгна по-рано — продължи Катрин, — мога да отида до университета и да взема голямата кола. В противен случай ще се върна с теб. Какво ще кажеш?

Чарлз по никакъв начин не можеше да разбере как тези сложни планове биха могли да улеснят нещата. Старият метод, той да закара момчетата, а да остави голямата кола на Катрин, изглеждаше много по-прост, но всъщност му беше все едно. Дори ако решеше да работи и вечерта, може би ще е по-добре колата да е при Чък, защото така Катрин би могла да се прибере с него след обяда.

— За мен е добре — каза Чарлз и се улови, че наблюдава Чък, който беше заел обичайната си за закуска поза, изучаваше кутията с овесени ядки така, като че беше Светото писание. Беше облякъл същите вчерашни дрехи и изглеждаше точно толкова зле.

— Вчера ми се обадиха от счетоводството — каза Чарлз.

— Да, аз им дадох номера — каза Чък, без да вдигне поглед.

— Подадох молба за заем от банката — каза Чарлз. — Сигурно ще се уреди след ден-два и тогава ще платим сметката.

— Добре — каза Чък и завъртя кутията, за да проучи надписите с хранителните стойности отстрани.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Добре? — Чарлз обърна глава към Катрин с поглед, който й казваше: „Може ли да съществуват такива деца?“.

Чък се престори, че не е чул въпроса.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Катрин и се изправи, като взе прясното мляко и маслото, за да ги отнесе в хладилника.

— Просто остави всичко — великодушно каза Джина. — Аз ще се погрижа.

Чарлз и Катрин излязоха първи. Бледо зимно слънце висеше като окачено, ниско над югоизточния небосклон. Дори студената кола изглеждаше на Катрин като приятно убежище от свирепия вятър.

— По дяволите — каза Чарлз, топлейки с дъха си пръстите си. — Забравих пробата с водата от езерото.

Преди да изтича обратно до кухнята, за да я вземе, Чарлз запали колата заради Катрин, което не се оказа много лесна задача. Донесе буркана и за да не се разлее по пътя, внимателно го закрепи зад седалката си, после седна зад волана и се зае с предпазния колан.

Катрин проследи процедурата с водата от езерцето с известно неодобрение. След краткия разговор с Чарлз предишната нощ се беше надявала, че той ще съсредоточи вниманието си към Мишел. Но Чарлз се държеше странно още от момента, в който го събуди сутринта. Катрин имаше тревожното чувство, че семейството й започва да се пропуква по шевовете.

Наблюдавайки мълчаливия профил на Чарлз докато шофираше, Катрин започна на няколко пъти разговор, но прекъсваше по различни причини, най-вече защото се страхуваше, че всяка дискусия е в състояние да предизвика нов нервен изблик у Чарлз.

Когато Шосе 301 се вля в Междуградско 93, тя най-после се застави да попита:

— Как се чувстваш днес, Чарлз?

— А? О, добре. Просто добре.

— Изглеждаш така мълчалив. Не е типично за теб.

— Просто мислех.

— За Мишел?

— Да, и също за работата си.

— Не мислиш пак за „Рисайкъл Лтд“, нали?

Чарлз погледна Катрин, после отново насочи вниманието си към пътя пред себе си.

— Малко. Все още мисля, че това място носи заплаха, ако това имаше предвид.

— Чарлз, няма нещо, което криеш от мен, нали?

— Не — прекалено бързо отговори Чарлз. — Какво те кара да ме питаш?

— Не зная — призна Катрин. — Изглеждаш толкова затворен в себе си, откакто ни съобщиха за Мишел. И настроенията ти се сменят някак много бързо. — Катрин го погледна бързо, за да улови реакцията му на последния й въпрос. Но Чарлз просто продължи да кара и ако имаше реакция, то тя й убягна.

— Мисля, че просто ми се струпа много — каза Чарлз.

— Ще го споделиш с мен, нали, Чарлз? Искам да кажа, нали затова съм тук. Ето защо исках да осиновя децата. Защото искам да споделиш всичко с мен. — Катрин протегна ръка и я сложи на коляното му.

Чарлз продължи да гледа пътя пред себе си. Катрин току-що беше изрекла на глас нещо, в което и той беше убеден до вчера, но сега вече знаеше, че не може да споделя всичко. От практиката си като лекар беше натрупал опит и разбирания, които Катрин не би могла да разбере. Ако Чарлз й кажеше каквото знае за процеса на протичане на болестта на Мишел, тя би се отчаяла.