Робин Кук - Треска

Катрин изпитателно се вгледа в лицето на Чарлз, мислейки си за въпросите на д-р Кайцман и д-р Уайли.

— Чарлз — започна тя, набрала кураж, — всичко това е много интересно и вероятно е важно, но ми се струва, че не му е точно сега времето.

— Не му е времето? — с недоумение повтори Чарлз.

— Да — каза Катрин. — Ние току-що разбрахме, че Мишел има левкемия. Мисля, че основната ни цел трябва да бъде да се погрижим за нея, а не да се опитваме да затваряме някаква фабрика. Винаги ще има време за това, но Мишел има нужда от теб сега.

Чарлз се загледа в младата си съпруга. Тя беше от хората, които оцеляват, като се борят в трудна ситуация с всички сили. Как можеше да се надява да я накара да разбере, че същността на проблема беше в това, че той нямаше какво друго да предложи на дъщеря си, освен любовта си? Като учен, изследващ същността на рака, той знаеше прекалено много за болестта на Мишел; като лекар, не можеше да се заблуждава от напразни надежди за чудесата на съвременната медицина; като баща се ужасяваше от онова, което предстоеше на Мишел, защото вече беше изпадал в подобна ситуация с първата си съпруга. Но Чарлз беше човек на действията. Той трябваше да направи нещо и ето, пред него стоеше „Рисайкъл Лтд“ и там щеше да насочи усилията си, за да не трябва да застава лице в лице с реалността на болестта на Мишел и влошаващото се положение в института Уайнбъргър.

Чарлз знаеше, че не може да обясни всичко това на Катрин, защото вероятно нямаше да разбере, а ако все пак разбереше, то би подкопало надеждите й. Въпреки голямата взаимна обич между тях, Чарлз беше приел, че ще трябва сам да понесе товара си. Мисълта беше убийствена и той изтощен се отпусна в прегръдките на Катрин.

— Беше ужасен ден — прошепна Катрин и го притисна плътно към себе си. — Хайде да лягаме и да се опитаме да поспим.

Чарлз кимна, продължавайки да мисли: „Само ако бях работил по-бързо…“.

Бавна, почти неуловима промяна в стаята подсказа на Мишел, че се развиделява. Сянката около прозореца сега изглеждаше по-скоро тъмна, със светли очертания, отколкото бяла с тъмна граница. Освен с постепенното просветляване, настъпването на новия ден започна да се усеща и по нарастването на шума в коридора. Вратата й беше отворена с около десет сантиметра и лъчът жълта, приглушена светлина, който се процеждаше оттам, беше мъничка утеха за нея през безкрайната нощ.

Мишел се питаше кога ще дойдат Чарлз и Катрин. Надяваше се да е скоро, защото й се искаше, повече от всичко друго, да се върне в къщи, в собствената си стая, в собствения си дом. Не можеше да проумее защо трябваше да остане в болницата, тъй като след вечерята, която почти не докосна, никой не й направи нищо, освен това, че дойдоха да проверят дали е добре.

Мишел спусна крака на пода и се изправи, опита се да седне на леглото. Затвори очи и стегна тялото си, когато я заля вълна на слабост. Движението предизвика отново гадене, което я беше смущавало цяла нощ. Веднъж дори трябваше да се изправи, когато слюнката й се насъбра под езика и се изплаши, че ще повърне. Хваната здраво за ръба на тоалетната чиния, през тялото й беше преминал спазъм, но не се случи нищо. После трябваше да употреби цялата си сила, за да се върне в леглото.

Мишел беше сигурна, че изобщо не е заспивала. Освен непрекъснатото гадене, усещаше болки в ставите и стомаха, както и студ. Треската, която беше изчезнала предишния следобед, се беше върнала.

Мишел бавно стана от леглото си и се хвана за статива на интравенозния апарат. Изблъсквайки стойката пред себе си, запристъпва към банята. Пластмасовата тръбичка на апарата все още беше вкарана в лявата й ръка и тя се стараеше да я пази съвсем неподвижна. Знаеше, че в края на тръбичката имаше игла и се страхуваше, че ако мръдне ръката си, иглата ще я прободе и ще стане нещо лошо.

След тоалетната, Мишел се върна до леглото и отново легна. Никога не беше се чувствала по-самотна и нещастна.

— Добре, добре — лъчезарно я приветства червенокосата сестра, при внезапното си влизане в стаята. — Вече сме будни. Ранобудни и трудолюбиви, нали? — Тя рязко вдигна щорите и новият ден нахлу в стаята.

Мишел я гледаше, но не каза нищо.

Сестрата мина от другата страна на леглото и издърпа термометъра, окачен на тясна, стоманена скоба.

— Какво е станало? Котката ти е отхапала езика? — Тръсна термометъра, погледна скалата, наведе се и го пъхна в устата на Мишел. — Ще се върна след секунда.

Мишел изчака сестрата да излезе и извади термометъра. Не искаше никой да разбере, че все още имаше треска, за да не би да я оставят още в болницата. Хвана термометъра в дясната си ръка, близо до лицето, така че да може бързо да го пъхне обратно при връщането на сестрата.