Робин Кук - Треска

Чарлз свали ръка от волана и я постави върху нейната.

— Децата нямат представа колко са щастливи — каза той.

Продължиха известно време в мълчание. Катрин не беше удовлетворена, но не знаеше какво друго да каже. В далечината вече се виждаше горната част на сградата на „Пруденшъл“. Трафикът започна да нараства и трябваше да намалят скоростта до шестдесет километра в час.

— Не зная нищо за определяне на параметрите на човешките тъкани и разни такива — каза Катрин, нарушавайки тишината. — Но не мисля, че трябва да насилваме Чък да прави нещо, което той не иска да направи.

Чарлз я изгледа сърдито.

— Сигурна съм, че ще промени отношението си — продължи тя, когато разбра, че Чарлз няма да отговори. — Обаче трябва сам да стигне до това.

Чарлз махна ръката си от тази на Катрин и стисна кормилото. Самото споменаване на Чък беше като наливане на масло в огъня. Но все пак, в думите на Катрин имаше неопровержима истина.

— Не можеш да принудиш някого да бъде алтруист — каза Катрин. — Особено Чък, защото такова нещо само би засилило тревогите за собственото му чувство за значимост.

— Чувство за значимост е всичко, което той притежава — каза Чарлз. — Той не изрази и най-малката загриженост за Мишел. Нито дума.

— Но я чувства — каза Катрин. — Просто му е трудно да изрази с думи тези чувства.

Чарлз цинично се засмя.

— Бих искал да го вярвам. Той е просто абсолютен егоист. Забеляза ли съкрушителното му недоволство, когато казах, че съм потърсил заем за таксата за следването му?

— Какво очакваше да направи? Акробатично салто? — отвърна Катрин. — Таксата трябваше да бъде платена преди месеци.

Чарлз стисна зъби. „Добре — каза си. — Искаш да вземеш страната на това малко копеле… много добре.“

Катрин моментално съжали за думите си, въпреки че бяха верни. Доближи към него и сложи ръка на рамото му. Желанието й беше да накара Чарлз да излезе от мълчанието си, а не да се затваря още повече в себе си.

— Съжалявам, че казах това, но, Чарлз, ти трябва да разбереш, че Чък не притежава твоя силен характер. Той не обича да се съревновава с другите и не е от най-красивите момчета. Но в основата си е добър. Просто му е трудно да расте в сянката ти.

Чарлз я погледна отстрани.

— Може би ти е известно, а може би не, но теб е трудно да те следва човек. Ти винаги си успявал във всичко, което си започвал.

Чарлз не сподели мнението й. Можеше да изброи цяла дузина епизоди, когато беше опитвал, но безуспешно. Но не този беше проблемът; сега ставаше дума за Чък.

— Мисля, че хлапакът е егоистичен и мързелив и това ми омръзна. Реакцията му към болестта на Мишел беше напълно предсказуема.

— Той има право да бъде егоист — каза Катрин. — Колежът е най-добрата школа по егоизъм.

— Е, той определено се възползва от факта.

Стигнаха до задръстването, където улица 193-та се вливаше в югоизточната магистрала и „Стороу Драйв“. Никой не проговори, докато бавно си пробиваха път.

— Не е този проблемът, за който трябва да се тревожим — каза накрая Катрин.

— Права си — въздъхна Чарлз. — Права си и за това, да не насилваме Чък. Но ако той не направи каквото трябва, ще има дълго да чака да му внеса следващата такса.

Катрин го изгледа остро. И ако това не беше насилване, какво ли тогава беше!

Въпреки че по това време на сутринта в болницата нямаше много посетители, самата болница функционираше с пълна сила и Чарлз и Катрин трябваше да отстъпват настрани от цели потоци колички, превозващи малките, приковани на легло пациенти към и от лабораториите за изследвания. Катрин се чувстваше много по-спокойна в присъствието на Чарлз. Въпреки това, дланите й все пак бяха овлажнели, което беше сигурен признак, че е разстроена.

Когато минаваха край помещението на сестрите в „Андерсън 6“, старшата ги забеляза и им махна за поздрав. Чарлз се приближи до бюрото й.

— Извинете ме — каза Чарлз. — Аз съм д-р Мартел. Интересува ме дали дъщеря ми е започнала с хемотерапията си. — Той съвсем съзнателно контролираше тона си така, че да звучи нормално, безизразно.

— Мисля, че да — каза сестрата. — Но нека да проверя.

Чиновникът, който беше дочул разговора, подаде картона на Мишел.

— Вчера след обяд е приела „Донорубицин“ — каза сестрата. — Взела е първата си доза таблетки „Тиоганин“ тази сутрин и ще започне с „Цитарабин“ днес следобед.

Имената на лекарствата сепнаха Чарлз, но той се постара да продължи да се усмихва. Познаваше прекалено добре потенциалните странични ефекти и цялата тази информация мълчаливо ехтеше в съзнанието му. „Моля се — каза си, — моля се да навлезе в ремисия.“ Знаеше, че ако изобщо е възможно да стане, ще стане веднага. Благодари на сестрата, обърна се и тръгна към стаята на Мишел. Колкото повече приближаваше, толкова по-нервен се чувстваше. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата.