Робин Кук - Непрогледност

— Можех да те тупна по носа — каза Лори и размаха юмрук пред лицето му. Гневът й беше преминал, особено след извинението и очевидното му разкаяние. Тя заобиколи бюрото и се тръшна на стола. — Какво, за бога, правиш тук по това време? — попита го.

— Чисто и просто минавах — рече Лу. — Исках да говоря с теб и се отбих в приемното на моргата с надеждата, че ще те заваря. Всъщност не очаквах да те намеря, но човекът долу ми каза, че току-що си била в кабинета му.

— За какво искаше да говориш с мен?

— За твоя приятел Джордан — каза Лу.

— Той не ми е приятел — сопна се Лори. — Наистина ще ме ядосаш, ако продължаваш да го наричаш така.

— Е, какво толкова! — рече Лу. — Думата ми изглежда относително точна. В края на краищата излизаш с него всяка вечер.

— Личният ми живот си е моя работа — каза Лори. — Но за твое сведение не „излизам“ с него всяка вечер. Ето, тази вечер не съм излязла.

— Е, от четири вечери пропускаш една, не е лошо — рече Лу. — Но да се върнем на въпроса. Исках да ти кажа, говорих с Джордан, че някой очиства професионално пациентите му.

— И какво ти отвърна той? — попита Лори.

— Нищо — отсече Лу. — Не пожела да ми каже нищо конкретно за пациентите си.

— Добре е направил.

— Но по-важно е как се държа. Беше наистина нервен, докато бях там. Не зная какво да мисля.

— Нали не смяташ, че е замесен в тези убийства?

— Не — каза Лу. — Да обира пациентите си като слепци — играта на думи е случайна — да, но да ги убива — не. Това значи да заколи златната кокошка. Ала определено беше притеснен. Имаше си нещо наум. Струва ми се, че знае нещо.

— Има доста причини да бъде нервен — възрази Лори. — Каза ли ти, че Серино го е заплашил?

— Не — рече Лу. — Как го е заплашил?

— Не ми обясни — продължи Лори. — Но ако Серино е такъв, какъвто казваш, ти е ясно за какво става дума.

Лу кимна.

— Защо ли Джордан не ми каза?

— Сигурно смята, че не би могъл да го защитиш. А ти можеш ли?

— Вероятно не — отвърна Лу. — Не непрекъснато. Прекалено известен е този твой Джордан Шефилд.

— Научи ли нещо важно, докато разговаря с него? — поинтересува се Лори.

— Научих, че убитите не са имали еднакви диагнози — рече Лу. — Поне така твърди той. Това беше една моя вятърничава идея. Научих, че не са свързани по никакъв друг начин с Джордан Шефилд, освен че са негови пациенти. За съжаление не узнах много.

— Какво ще правиш сега? — попита Лори.

— Ще се надявам! — рече Лу. — И ще накарам следователите да открият какви са били диагнозите. Може би ще ни подскажат нещо. Трябва да има някаква подробност, която изпускам.

— И аз имам същото чувство при моите случаи на смърт от свръхдози — каза Лори.

— Между другото — додаде Лу, — какво правиш тук толкова късно?

— Надявах се да свърша малко работа. Но тъй като пулсът ми все още е ускорен благодарение на теб, сигурно ще взема документацията вкъщи и ще я оправям там.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — запита Лу. — Ще дойдеш ли с мен в Малката Италия? Обичаш ли спагети?

— Обожавам ги.

— Е? Вече ми каза, че тази вечер не си с добрия доктор, а това е любимото ти извинение.

— Не се отказваш лесно.

— Ей, аз съм италианец.

След петнадесет минути се отправиха с колата на Лу към центъра. Лори не знаеше дали постъпва добре, като отива да вечеря с този мъж, но наистина не можа да измисли как да се измъкне. Преди й се бе видял недодялан, а сега беше направо чаровен: забавляваше я със случки от детството си в Куинс.

Уж бе израсла в Манхатън, пък никога не беше ходила в Малката Италия. Докато пътуваха по Мълбъри стрийт, бе очарована от квартала. Имаше множество ресторанти и тълпи от хора по улиците. Като самата Италия, и това място, изглежда, кипеше от живот.

— Тук се усеща италианският дух — поде Лори.

— Нали? — рече Лу. — Но ще ти кажа една малка тайна. Повечето недвижими имоти тук са собственост на китайци.

— Странно — каза тя, бе малко разочарована, макар да не знаеше защо.

— Някога кварталът беше италиански — продължи Лу. — Но повечето италианци се изнесоха в предградията, например в Куинс. А китайците с тяхната предприемчивост изкупиха имотите.

Спряха на място, където паркирането беше забранено. Лори посочи знака.

— Моля! — каза Лу. Сложи малка картичка на таблото до кормилото. — От време на време имам право да се възползвам от това, че съм един от най-достойните нюйоркчани.

Поведе я по тясна улица към ресторант, който не биеше на очи.

— Няма име — рече Лори, когато влязоха.