Робин Кук - Непрогледност

В отговор на мислите си отпреди няколко минути огледа хладилника отвътре и се опита да го види като случаен човек, а не като съдебен лекар. Беше ужасяващо. Край стените имаше голи дървени рафтове. По тях се виждаше колекция от студени трупове и части от тела, които бяха аутопсирани и изследвани, и чакаха някой да ги потърси. Повечето бяха голи, въпреки че някои бяха покрити с чаршафи, изцапани с кръв и други течности. Сякаш беше в ада.

В центъра на залата бяха струпани стари колички, върху всяка от тях имаше труп. И там някои бяха покрити, други бяха голи и като в някаква зловеща спалня гледаха с невиждащ поглед тавана.

Както никога с погнуса Лори влезе вътре и заоглежда нервно количките, за да намери Джулия Майърхолц. Зад нея тежката врата се затвори с щракване.

Без да мисли, Лори се завъртя и се втурна назад към вратата, уплашена, че е заключена в хладилника. Ключалката обаче поддаде и вратата се отвори на грамадните си панти.

Смутена от собственото си въображение, Лори се върна в хладилника и започна да проверява едно по едно телата върху количките. За да бъде идентифициран по-лесно трупът, на десния палец на крака беше закачен жълто-кафяв етикет с името. Тя намери Джулия недалеч от вратата. Нейното тяло беше от покритите.

Пристъпи към главата и дръпна чаршафа. Вгледа се в бялата кожа и нежните черти на жената. Ако не беше толкова бледа, човек би могъл да я помисли за заспала. Но грубият разрез при аутопсията във формата на буквата „Y“ разсейваше всякаква надежда, че би могла още да е жива.

Лори се взря и видя многобройни наранявания по главата на Джулия, явно бе буйствала по време на пристъпа. Лори си представи как жената се блъска в статуята на Давид и я събаря на пода. Отвори устата на Джулия и погледна езика, който не беше махнат. Видя, че е жестоко прехапан: още доказателства, че е буйствала.

След това потърси къде във вената Джулия си е била кокаина. Намери мястото лесно, както и при другите. Освен това забеляза, че Джулия е издраскала ръцете си по същия начин като Дънкан Андрюс. Вероятно бе имала същите халюцинации. Но забеляза, че одраскванията на Джулия са по-дълбоки, почти като от нож.

Видя добре поддържаните й нокти и разбра защо раните са толкова дълбоки. Ноктите бяха дълги и безупречно лакирани. Докато им се възхищаваше, Лори забеляза късче тъкан под нокътя на средния пръст на дясната й ръка.

Не намери тъкан под другите нокти. Отиде до залата за аутопсии да вземе две епруветки за проба и скалпел. Върна се при Джулия, изчопли парченце от тъканта и го сложи в едната епруветка. Със скалпела отряза ивичка кожа от края на раната от аутопсията и я пъхна в другата.

След като покри тялото на Джулия с чаршафа, Лори отнесе двата образеца в ДНК лабораторията, където ги надписа и регистрира за изследване. Във формуляра за заявката отбеляза, че иска да бъдат сравнени. По всяка вероятност жената сама се бе издрала, Лори обаче държеше да провери. Службата по съдебна медицина беше затрупана с работа, но това не означаваше нещата да не се довеждат докрай. Слава богу, че беше късно и лабораторията бе празна. Не й се искаше да обяснява защо й е това изследване.

Върна се в кабинета си. Сега, когато всички си бяха отишли, реши, че може да се възползва от тишината и да отхвърли малко от документацията, която старателно бе избягвала.

Още бе напрегната, задето е реагирала толкова странно при затварянето на вратата на хладилното, и не бе подготвена за това, което я чакаше в кабинета. Тъкмо влезе, потънала в мислите си, когато някой извика и скочи срещу нея.

Лори изпищя, втрещена от ужас. Реагира инстинктивно, крясъкът й бе толкова силен, че отекна по коридора като някаква заредена атомна частица в ускорител. Тя не успя да се овладее. Едновременно с писъка, сърцето й подскочи в гърдите.

Но нападението, от което се боеше, не последва. Тя трескаво осмисли случката и си спомни, че ужасяващата фигура е извикала „Бау!“, което едва ли ще изкрещи изнасилвач или свръхестествен демон. Същевременно разпозна лицето на Лу Солдано.

Всичко стана само за миг — още преди Лори да реагира, страхът й отстъпи пред гнева.

— Лу! — извика тя. — Какви ги правиш!

— Уплаших ли те? — попита смутено той.

Видя, че е пребледняла. Ушите му още пищяха от вика й.

— Дали си ме уплашил ли? — изкрещя тя. — Направо се паникьосах, не обичам да ме плашат. Друг път не го прави.

— Извинявай — разкая се Лу. — Държах се детински. Но това място ме плаши: мислех си, че така ще си отмъстя поне малко.