Робин Кук - Непрогледност

Отиде право в кабинета на съдебния следовател и завари там Барт Арнолд. Почука силно на вратата му и влезе, преди да я е поканил.

— Защо не са ме повикали? Изрично те помолих. Казах ти, че искам да бъда извикана за случаите с кокаинови свръхдози от определена социална прослойка. Нощес е имало два. Не ми се обадиха. Защо?

— Казаха ми, че не бива да ти се обаждам — отвърна Барт.

— Защо? — попита Лори.

— Не ми обясниха причината — рече Барт. — Но предадох на лекарите, застъпващи дежурство.

— Кой ти каза да не ми се обаждаш? — настоя Лори.

— Д-р Уошингтън — рече Барт. — Извинявай, Лори. Щях да ти кажа, но вече си беше отишла.

Лори рязко се обърна и излезе от кабинета. Беше повече ядосана, отколкото обидена. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили: не беше пренебрегната случайно, целенасочено се мъчеха да я държат настрана. Пред кабинета на полицаите видя Лу Солдано.

— Мога ли да говоря с теб за минутка? — попита Лу.

Лори се вгледа в него. Този човек никога ли не спи? Пак изглеждаше, като че не е мигвал цяла нощ. Не беше обръснат и очите му бяха зачервени. Късо подстриганата му коса се беше сплескала на челото.

— Много съм заета, лейтенант — каза Лори.

— Ще ти отнема само минутка — настоя Лу. — Моля те!

— Добре — отстъпи Лори. — Какво има?

— Снощи имах малко време да помисля — каза Лу. — Искам да се извиня, че се държах толкова глупаво вчера следобед. Бях по-упорит, отколкото трябваше. Извинявай.

Извинението беше последното нещо, което бе очаквала от Лу. Сега, когато й го поднасяше, му беше благодарна.

— Ако това ме оправдава — продължи Лу, — съм подложен на голям натиск от страна на комисаря за тези убийства в гангстерски стил. Той смята, че след като съм се занимавал с организираната престъпност, аз трябва да ги разкрия. За съжаление е нетърпелив.

— Предполагам, че и двамата сме доста напрегнати — рече Лори. — Но приемам извинението ти.

— Благодаря — каза Лу. — Поне едно от препятствията е премахнато.

— Какво те води насам тази сутрин?

— Не си ли чула за убийствата?

— Какви убийства? — запита Лори. — Тук всеки ден има убийства.

— Не като тези — каза Лу. — Още бандитски истории. Професионални нападения. Две семейства тук, в Манхатън.

— Плаващи в реката? — попита Лори.

— Не — каза Лу. — Застреляни са у дома си. И двете семейства са заможни, особено едното. То има и политически връзки.

— О-хо — рече Лори. — Още натиск.

— Повярвай ми — рече Лу. — Кметът е бесен. Вече направи на нищо комисаря, а ти се сетѝ кого е взел той на мушка: моя милост.

— Имаш ли някаква идея кой е убиецът? — запита Лори.

— Де да имах — каза Лу. — Става нещо голямо, но, бога ми, нямам представа какво. По-предната нощ имаше три подобни убийства в Куинс. Сега тези две в Манхатън. И като че ли няма никаква връзка с организираната престъпност. Поне в случаите от нощес. Но определено са действали в гангстерски стил.

— Значи си тук за аутопсиите? — попита Лори.

— Да — потвърди Лу. — Може би ще си намеря работа при вас, след като ме уволнят от полицията. Стоя тук толкова, колкото в кабинета си.

— Кой се е заел със случаите? — поинтересува се Лори.

— Д-р Саутгейт и д-р Бесърман — отговори Лу. — Добри ли са?

— Нямат грешка. И двамата са много опитни.

— Надявах се, че ще ги възложат на теб — каза Лу. — Мислех си, че сме се сработили добре.

— Е, със Саутгейт и Бесърман няма да имаш проблеми — увери го тя.

— Ще ти съобщя какво се открили — каза Лу и замачка фуражката си.

— Да, моля те — отвърна Лори.

Изведнъж я обзе същото чувство, както предишните дни. Лу се затвори в себе си, сякаш искаше да сподели нещо, но не намираше сили.

— Ами… радвам се, че се видяхме — рече лейтенантът, отбягвайки погледа на Лори. — Е… до скоро!

Обърна се и тръгна към кабинета на полицията.

Известно време Лори го гледа и отново я връхлетя мисълта колко самотен е този човек. Чудеше се дали е искал пак да й определи среща.

След като той се скри от погледа й, Лори за миг се запита накъде ли е тръгнала. Но пак се вбеси, щом си спомни как Калвин се е опитал да я отстрани от случаите на смърт от свръхдоза. Упъти се още по-решително към кабинета му и почука на отворената врата. Преди той да е казал и дума, тя влезе и се изправи пред него.

Завари го да седи зад планина от документи. Калвин погледна над очилата с телени рамки, които изглеждаха някак малки върху широкото му лице. Май не бе доволен, че я вижда.

— Какво има, Монтгомъри?