Робин Кук - Непрогледност

Анджело отвори уста, но преди да каже нещо, от първия етаж се чу ужасяващ вик, съпругът се качваше по стълбите с ловна двуцевка дванадесети калибър. Държеше я с две ръце на равнището на кръста си.

Анджело почувства какво ще стане и се хвърли на пода тъкмо когато пушката изгърмя с мощен трясък. В затвореното пространство звукът беше страхотен, ушите на Анджело писнаха. Концентрираният сноп сачми проби двадесетсантиметрова дупка в стената на мястото, където беше стоял Анджело.

Дори Тони трябваше да реагира инстинктивно и се хвърли встрани, за да избегне отворената врата на стаята. Вторият откос мина по цялата й дължина и изби един от задните прозорци.

От позицията си на пода Анджело стреля с валтера бързо два пъти, улучвайки съпруга в гърдите и брадата. Силата на куршумите спря човека, със забавени движения той се наклони назад, после с ужасен трясък падна по стълбите и се спря на долния етаж.

Тони се показа отново от спалнята и изтича надолу по стълбището, за да изстреля още един куршум в главата на поваления мъж. Анджело стана и вдигна пътната чанта от пода. Трепереше. Никога не беше срещал смъртта толкова отблизо. Втурна се надолу по стълбите с треперещи крака и каза на Тони да се махат.

Когато стигнаха предната врата, той се изправи на пръсти, за да погледне навън. Не му хареса това, което видя. Пред сградата се беше събрала групичка хора, които се взираха във фасадата й. Без съмнение бяха чули звъна на счупените стъкла, когато бе разбит прозорецът на спалнята. Може би бяха чули и двата изстрела на пушката.

— Излизаме отзад! — каза Анджело.

Знаеше, че не могат да рискуват и да се изправят пред тълпата. Лесно се покатериха през верижната ограда на задния двор. Дори нямаше бодлива тел отгоре, минаха от другата страна и продължиха през съседния двор към другата улица. Анджело се радваше, че е паркирал толкова далече. Стигнаха колата без произшествия. Когато потеглиха, в далечината завиха сирени.

— Що за куче беше това, по дяволите? — попита Тони, докато караха по Шесто авеню.

— Мисля, че доберман — каза Анджело. — Уплаши ме до смърт.

— И тебе, и мене — съгласи се Тони. — И тази пушка. На косъм бяхме.

— За малко. Трябваше да приключим след първия удар. — Анджело поклати глава с отвращение. — Може би вече съм прекалено стар за тази работа.

— Няма начин — рече Тони. — Ти си най-добрият.

— Така си мислех — каза Анджело.

Извърна с отчаяние очи към скъсаното си скъпо яке. По навик погледна през огледалото назад, но не видя нищо, което да го обезпокои. Той, разбира се, търсеше полицейски коли, а не лимузината на Франко Понти, която ги следваше дискретно от разстояние.

6:45 ч сутринта, петък

Манхатън

Обикновено Лори беше доволна, ако успееше да спи цялата нощ. Въпреки че никой от Службата по съдебна медицина не й се беше обадил, за да съобщи за нови случаи на богаташи, починали от свръхдоза, тя се чудеше дали наистина не е имало такива случаи, или, както й подсказваше интуицията, просто не са я потърсили. Облече се колкото може по-бързо и дори не си направи кафе, толкова нетърпелива беше да отиде на работа и да разбере.

В мига, в който влезе в Службата по съдебна медицина, разбра, че се е случило нещо необичайно. При регистратурата пак се беше скупчила група репортери. Лори усети как буцата в стомаха й се стегна. Тя се чудеше какво ли означава оживеното им присъствие.

Отиде право в регистратурата и си взе чаша кафе, преди да предприеме каквото и да било. Както обикновено, Вини беше забил нос в спортната страница. Очевидно никой друг от колегите съдебни лекари още не беше дошъл. Лори взе графика, за да провери случаите за деня.

Докато го преглеждаше, видя четири случая на смърт от свръхдоза наркотици. Два бяха възложени по график на Рива и два на Джордж Фонтуърт, колега, който от години работеше в Службата. Лори прелисти папките, оставени за Рива, и погледна доклада на следователя. Съдейки по адресите в Харлем, реши, че са обикновени смъртни случаи на наркомани. Успокоена, остави папката. След това взе двете папки за Джордж. Докато четеше първия доклад на следователя, пулсът й се ускори. Починалият се казваше Уендъл Морисън, тридесет и шест годишен, лекар!

С трепереща ръка разтвори последната папка: Джулия Майърхолц, двадесет и девет годишна, изкуствоведка.

Изпъшка. Не беше усетила, че е затаила дъх. Интуицията й не я бе подвела: имаше още два случая на смърт от свръхдоза, покойниците бяха от същата прослойка като останалите. Обзеха я различни чувства, включително яд, че не са я повикали, както бе настояла — ето че опасенията й се оправдаха. Същевременно съжаляваше, че е имало още два смъртни случая, които са могли да бъдат предотвратени.