Робин Кук - Непрогледност

— Забелязах — каза Джордан, — зная, че става късно. Освен това вечерта е „ученическа“. Ще те закарам у вас след половин час, ако се договорим както снощи. Нека пак вечеряме утре.

— Пак? — запита Лори. — Джордан, сигурно ще ти омръзна.

— Глупости — рече Джордан. — Приятна ми е всяка минута с теб. Просто съжалявам, че сме толкова притеснени, а утре е петък. Краят на седмицата. Може би дори ще имаш нещо ново за Мери О’Конър. Моля те, Лори.

Лори не можа да повярва, че я канят за трети път на вечеря. Определено беше поласкана.

— Добре — най-после каза тя. — Твоя съм.

— Чудесно — рече Джордан. — Имаш ли някакви предложения за ресторант?

— Ти се справяш превъзходно — отвърна Лори. — Избирай!

— Така и ще направя. Да речем, пак в девет часа?

Лори кимна и отпи от кафето. Гледаше Джордан в светлите очи и си мислеше какво отрицателно описание му е дал Лу. За секунда се изкуши да попита как с минала срещата с детектива, но реши да не го прави. По-добре е да не изричаш някои неща.

11:50 ч вечерта, четвъртък

Манхатън

— Не беше лошо — каза Тони. Излизаха с Анджело от денонощна пицария на Четиридесет и втора улица близо до Таймс Скуеър. — Да се не надяваш. Изглеждаше такава дупка.

Анджело не отговори. Вече мислеше за работата, която им предстоеше.

Стигнаха гаража и той кимна към колата си. Собственикът на гаража, Лени Хелман, плащаше на Серино. Тъй като обикновено парите прибираше Анджело, той го ползваше безплатно.

— Само да не си я одраскал — каза Анджело, когато служителят докара колата до бордюра.

Качи се, след като се увери, че няма никакви следи по излъсканата като огледало повърхност. Тони го последва. Излязоха на Четиридесет и втора улица.

— А сега какво? — попита Тони. Беше се извърнал, за да го вижда.

Светлините от неоновите козирки на кината наоколо играеха по изпитото лице на Анджело и го правеха да изглежда като развита мумия в някакъв музей.

— Минаваме към списъка на „търсенето“ — обясни той.

— Чудесно — рече ентусиазирано Тони. — Започна да ми писва от другия. Накъде?

— Осемдесет и шеста — отвърна Анджело. — Близо до Метрополитън Мюзиъм.

— Добър квартал — каза Тони. — Обзалагам се, че ще има сувенири за вземане.

— Не ми харесва тая работа — продължи Анджело. — Богатите квартали означават модерни алармени инсталации.

— С тия неща се справяш като едното нищо — отвърна Тони.

— Всичко върви прекалено добре — вметна Анджело. — Започвам да се безпокоя.

— Прекалено много се тревожиш — засмя се Тони. — Причината всичко да върви толкова добре е, че знаем какво правим. И колкото повече го правим, толкова по-печени ставаме. Същото е и с другото.

— Стават и издънки — рече Анджело, — колкото и да се подготвяш. Трябва да ги очакваме. И да ги преодоляваме.

— Е, ти си просто черноглед — рече Тони.

Погълнати от задявките си, нито Тони, нито Анджело забелязаха черния кадилак, който се движеше през две коли след тях. Зад волана, невъзмутим, Франко Понти слушаше с удоволствие запис на „Аида“. Благодарение на информацията, получена от негов човек на Таймс Скуеър, следеше Анджело и Тони, откакто спряха в пицарията.

— Кого ще оправяме? — попита Тони.

— Жената — отвърна Анджело.

— Чий ред е? — поинтересува се Тони. Знаеше, че е ред на Анджело, но се надяваше, че онзи е забравил.

— Все ми е тая — отвърна Анджело. — Можеш да я оправиш и ти. Аз ще наглеждам мъжа.

Анджело мина с колата няколко пъти край богаташката къща, преди да паркира. Беше на пет етажа, с двойна врата над малко стълбище с гранитни стъпала. Под навеса, на равнището на земята имаше друга врата.

— Дали да не влезем през черния вход? — каза Анджело. — Навесът ще ни прикрива. Виждам, че има алармена инсталация, но ако е от типа, от който си мисля, няма страшно.

— Ти си шефът — каза Тони.

Извади пистолета и сложи заглушителя. Паркираха почти при следващата пряка и се върнаха пеша. Анджело носеше малка пътна чанта, пълна с инструменти. Когато стигнаха къщата, каза на Тони да чака на тротоара и да му даде знак, ако идва някой. Слезе няколко стъпала към черния вход.

Тони се огледа, но улицата беше тиха. Не се виждаше никой. Хлапакът не забеляза, че Франко Понти е паркирал само през няколко къщи, при една уличка.

— Готово — прошепна Анджело от сянката на черния вход. — Идвай!

Влязоха в дълъг коридор и отидоха бързо при стълбите. Имаше асансьор, но знаеха, че не бива да го използват. Прескачайки по две стъпала, се качиха на първия етаж и се ослушаха. Къщата беше тиха, чуваше се само силното тиктакане на голям старинен часовник в мрака.