Робин Кук - Непрогледност

— Ами „Паста Пронто“? — запита Лу. — Доколкото разбирам, работите с тях отскоро.

— Така е, неотдавна се заех с част от поръчките им. Но не с всички. Мисля, че ме изпробваха. Надявах се с времето да ми възложат доставки.

— Познавахте ли Стивън Вивонето? — попита Лу.

— Да, но само бегло. Той беше богаташ.

— Знаете ли, че и него са го застреляли нощес? — каза Лу.

— Да, четох във вестниците.

— Някой да ви е заплашвал напоследък? — поинтересува се Лу. — Или изнудвал? Някой да ви е предлагал протекция срещу заплащане?

Честър поклати глава.

— Досещате ли се защо съпругата ви и Стивън Вивонето са застреляни в една и съща нощ, вероятно от един и същ човек?

— Не — каза Честър. — Не проумявам защо му е на някого да убива Джанис. Всички я обичаха. Тя беше най-сърдечното, най-доброто човешко същество на този свят. И отгоре на всичко беше болна.

— От какво? — запита Лу.

— Рак. За съжаление беше дал разсейки, преди да го открият. Не обичаше да ходи по лекари. Ако беше отишла по-рано, сигурно щяха да направят нещо повече. А при това положение приложиха само химиотерапия. Известно време изглеждаше добре, но след това получи ужасен обрив по лицето. Наричат го херпес зостер. Дори проникна в едно от очите й и го ослепи, та трябваше да я оперират.

— Лекарите даваха ли някаква надежда? — попита Лу.

— Боя се, че не — отвърна Честър. — Казаха ми, че не могат да са сигурни, но вероятно ще изкара около година, дори по-малко, ако ракът е скоротечен.

— Моите съболезнования — повтори Лу.

— Е, може би така стана по-добре. Сигурно й спестиха много страдания. Но тя толкова ми липсва. Бяхме женени от тридесет и една години.

След като отново изказа своите съболезнования и даде визитната си картичка, Лу се сбогува със Сингълтън. Докато се връщаше в Манхатън, обмисли това, което току-що бе научил. Връзката с организираната престъпност и в двата случая беше незначителна. С изненада научи, че и двете жертви са били смъртно болни. Чудеше се дали убийците им са го знаели.

Инстинктивно посегна към джоба на сакото си и извади цигара. Натисна запалката. После се сети за Лори. Смъкна стъклото и изхвърли незапалената цигара точно когато запалката изскочи. Въздъхна, чудеше се къде ли я води на вечеря надутият Джордан Шефилд.

Вини Доминик влезе в съблекалнята на „Сейнт Мери“ и седна уморено на пейката. Бе плувнал в пот. Малката драскотина на бузата му слабо кървеше.

— Имаш кръв, шефе — рече Фреди Карузо.

— Махай ми се от очите — сопна се Вини. — Знам. Но ме е яд, понеже това леке Джеф Йънг разправя, че изобщо не ме е докосвал, а скимтя десет минути, когато казах, че има фал.

Вини бе играл един час баскетбол, трима на трима, със случайни хора. Неговият отбор беше загубил и той се беше вкиснал. Настроението му стана още по-лошо, когато най-верният му помощник, Франко Понти, влезе с унила физиономия.

— Само не ми казвай, че е вярно — рече Вини.

Франко дойде при пейката. Стъпи с крак на нея и се облегна на коляното си. В гимназията му викаха Ястреба главно заради лицето. С тесен крив нос, тънки устни и малки кръгли очи, той приличаше на хищна птица.

— Вярно е — каза Франко, говореше монотонно. — Джими Лансо е бил пречукан нощес в погребалното бюро на братовчед си.

Вини скочи от пейката и заудря по едно от металните шкафчета. Трясъкът отекна в малката съблекалня като гръмотевица. Всички трепнаха, с изключение на Франко.

— Господи! — извика Вини. Закрачи насам-натам. Фреди Капузо се махна от пътя му. — Какво ще кажа на жена си? — изрева пак. — Какво ще кажа на жена си? — повтори той, като повиши глас. — Обещах й, че ще се погрижа. — Удари отново по едно от шкафчетата. От лицето му пръснаха капки пот.

— Кажи й, че си сбъркал, като си се доверил на Серино — предложи Франко.

Вини се закова на място.

— Тъй си е — изръмжа той. — Мислех, че Серино е цивилизован човек. Предоверих му се.

— Има и още нещо — допълни Франко. — Освен Джими Лансо хората на Серино са премахнали и други. Нощес са пречукали двама в Кю Гардънс и двама във Форест Хилс.

— Видях по новините. — Вини беше смаян. — Хората на Серино ли са били?

— Ъхъ — отвърна Франко.

— Защо? — попита Вини. — Не познавам нито една от жертвите.

— Никой не знае — вдигна Франко рамене. — Трябва да има някаква причина.

— Ами открий я! — нареди Вини. — Едно е да се примиряваме със Серино и негодниците му като съперници, съвсем друго — да ги гледаме как ни провалят всичките.