Робин Кук - Непрогледност

Лу угаси цигарата и стана.

— Значи няма да говориш с отдела за борба с наркотиците? — опита още веднъж Лори.

Лу се надвеси над бюрото.

— Не — отсече той. — Просто ще ви оставя вас, богатите, да се грижите сами за себе си.

Последните няколко минути Лори беше сдържала гнева си, но сега му даде воля.

— Покорно благодаря, лейтенант — рече презрително тя.

Стана, взе палтото и куфарчето си и излезе наперено от кабинета на Лу. Долу хвърли пропуска на бюрото на охраната и излезе.

Лесно хвана такси, тук идваха от Бруклинския мост. Минаха почти направо по Първо авеню и тя се прибра за нула време. Когато слезе от асансьора, погледна кръвнишки Дебра Енглър и тръшна вратата.

— А по едно време го мислеше за очарователен — промърмори Лори, присмивайки се на себе си, докато се събличаше и влизаше под душа.

Не можеше да повярва, че е седяла толкова дълго в кабинета на Лу Солдано и се е примирявала с всички тези обиди с напразната надежда, че той ще благоволи да й помогне. Преживяването беше унизително.

Уви се в бялата хавлия, отиде до автоматичния телефонен секретар и изслуша съобщенията, а прегладнелият котарак се отъркваше в краката й и мъркаше. Бяха се обаждали майка й и Джордан. И двамата я молеха да им звънне, щом се прибере. Джордан беше оставил номер, но не домашния, с вътрешен телефон.

Обади му се, казаха й, че е в операция, но да изчака.

— Извинявай — рече Джордан, когато след няколко минути вдигна слушалката. — Още съм в операция. Но предадох да ме извикат, ако се обадиш.

— Сега си в операция? — не повярва Лори.

— Няма страшно — каза Джордан, — мога да прекъсна за няколко минути и после пак ще се измия. Дали да не отложим вечерята за малко по-късно? Не ми се ще пак да чакаш, а имам още един случай.

— Защо не се видим друг път?

— Само това не, моля те! — рече Джордан. — Имах ужасен ден и чакам с нетърпение да те видя. Помниш ли, снощи си тръгна толкова рано.

— Няма ли да си уморен? Особено след като имаш още един случай.

И Лори се чувстваше изтощена. Идеше й веднага да си легне.

— Ще си почина — рече Джордан. — Няма да стоим до късно.

— В колко можем да се видим?

— Девет часа — отвърна Джордан. — Ще пратя Томас да те вземе.

Лори се съгласи без особено желание. После се обади на Калвин Уошингтън вкъщи.

— Какво има, Монтгомъри? — запита Калвин, след като жена му го повика на телефона. Гласът му звучеше сърдито.

— Извинявай, че те безпокоя вкъщи — каза Лори. — Вече имам дванадесет случая в моята серия, възложете ми и другите, ако се появят.

— Утре няма да правиш аутопсии. Утре ти е ден за оформяне на документацията.

— Зная, затова се обаждам. В края на седмицата нямам дежурства, ще наваксам с документацията тогава.

— Монтгомъри, я намали малко темпото. Прекалено си се запалила. Вживяваш се и не си обективна. Съжалявам, но утре ти е ден за оформяне на документацията, който и да влезе през вратата с краката напред.

Лори затвори телефона. Чувстваше се потисната. Същевременно знаеше, че има известна доза истина в думите на Калвин. Наистина бе емоционално ангажирана.

Както седеше до телефона, си помисли дали да не се обади на майка си. Последното, за което имаше настроение, бе да разправя надълго и нашироко за едва започналата връзка с Джордан Шефилд. Още повече, че не бе наясно какво мисли за него. Реши да не звъни веднага на майка си.

Докато караше през центъра на града и по магистралата на Лонг Айлънд, Лу се чудеше защо непрекъснато си блъска главата в стената. Беше изключено жена като Лори Монтгомъри да погледне на него по друг начин, освен като на служител на реда. Защо ли продължаваше да храни възвишени илюзии, че тя изведнъж ще каже: „О, Лу, открай време съм мечтала да се запозная с полицейски детектив, завършил държавен колеж!“.

Притеснен и ядосан, Лу удари волана. Когато Лори най-неочаквано се обади и настоя да дойде в кабинета му, той реши, че иска да го види по лични причини, а не заради някаква вятърничава идея чрез него да разтръби как юпитата мрат като мухи от кокаина.

Излезе от магистралата на Лонг Айлънд, продължи по булевард Удхевън и се насочи към Форест Хилс. Чувстваше нужда да прави нещо, вместо да си играе с кламерите по бюрото, и реши да излезе, да се разходи сам и да се отбие при съпрузите на убитите. Пак беше за предпочитане пред това да се върне в жалкия си апартамент на Принс стрийт в Сохо и да гледа телевизия.

Докато караше по дългата извита алея пред къщата на Вивонето, изпита благоговение. Сградата бе огромна, с бели колони. В ума на Лу веднага светнаха няколко лампички. Такъв разкош предполагаше големи пари. А той не можеше да повярва, че един нищо и никакъв собственик на ресторант ще изкарва толкова, освен ако нямаше връзки с организираната престъпност.