Робин Кук - Непрогледност

— Срещала ли си подобни случаи? — попита тя.

Маргарет поклати глава.

Лори помоли Дик и Джим да й изпратят по факса документацията по случаите, които бяха описали. Те отвърнаха веднага, че ще го направят.

— Трябва да отбележа нещо — каза Дик. — В три от четирите случая бях подложен на голям натиск от страна на семействата да пиша в смъртния акт, че смъртта е естествена.

— Това е въпрос, на който искам да наблегна — поде Бингам, обаждаше се за пръв път от началото на съвещанието. — При случай на смърт от свръхдоза, когато покойните са от каймака на обществото, семействата, естествено, ще настояват историята да не се раздухва. Трябва да им съдействаме. От политическа гледна точка не бива да отблъскваме тези пациенти.

— Не зная как да тълкувам случая с хладилника — каза Лори. — Макар той пак да ме навежда на мисълта, че в наркотика има замърсител. Може би някакъв химикал, който заедно с кокаина причинява хиперпирексия. При всички положения ме безпокои, че смъртните случаи са свързани с едно — с наркотика. Сега, след като имаме толкова случаи, трябва да го докажем, като сравним процента на естествените му хидролизати. Разбира се, ще ни е необходимо съдействието на лабораторията.

Лори погледна нервно Бингам, за да види дали изражението му ще се промени при споменаване на лабораторията. Но той не трепна.

— Не мисля, че е задължително да има замърсител — обади се Дик. — Кокаинът сам по себе си може да доведе до смърт. И при четирите случая, на които се натъкнах, равнището на серума беше високо. Много високо. И четиримата бяха взели големи дози. Може би кокаинът не е бил смесен с нищо и е бил съвсем чист. Всички сме виждали смъртни случаи, причинени от хероин.

— Все пак смятам, че е имало и замърсител — възрази Лори. — Въпросните жертви не са случайни хора и ми е трудно да повярвам, че толкова много са сбъркали дозата.

Дик вдигна рамене.

— Може би си права — призна той. — Казвам само да не правим прибързани заключения.

След съвещанието Лори бе развълнувана, пак я бяха налегнали странно безсилие и тревога. За броени часове нейната „серия“ се беше удвоила от шест на дванадесет случая. Това беше зловещо. Нещо й подсказваше, че те ще се увеличат, и то с тревожна бързина.

Сега повече и отпреди бе убедена, че обществеността и най-вече юпитата трябва да бъдат предупредени. Проблемът беше как да стане това. Тя определено не смееше да се върне при Бингам. Но бе длъжна да направи нещо.

Изведнъж се сети за Лу. В полицията имаше цял отдел за борба с наркоманията и престъпността. Може би той разполагаше със средства да предупреди, че определен наркотик е особено опасен. С нарастваща решителност Лори отиде в кабинета си и набра телефонния номер на Лу. Когато лейтенантът се обади, тя почувства облекчение.

— Толкова се радвам, че те заварвам — каза Лори с въздишка.

— Така ли? — попита Лу.

— Идвам веднага при теб да ти кажа нещо — рече Лори.

— Така ли?

— Ще ме изчакаш ли? — запита го тя.

— Разбира се — отвърна полицаят. Беше озадачен и същевременно обнадежден. — Идвай.

Лори остави слушалката, грабна куфарчето си, отвори го, метна вътре няколко недовършени протокола, затвори го рязко, взе палтото си и буквално изтича до асансьора.

Когато излезе на Първо авеню, навън ръмеше. Лори изобщо не се надяваше да хване такси, но за късмет едно спря до бордюра и пътникът слезе точно пред нея. Лори се качи, преди онзи да е затворил вратата.

Никога не беше ходила в Градското управление на полицията и беше изненадана, че то се помещава в относително нова сграда. Влезе през главния вход и от охраната я спряха да проверят дали Лу я чака. След това провериха куфарчето й. Въоръжена с пропуск за посетители и упътвания, тя откри кабинета му. Както и цялата сграда, той вонеше на цигарен дим.

— Мога ли да взема палтото ти? — попита Лу, щом Лори влезе.

Пое го и го закачи на закачалката. Докато правеше това, забеляза, че Харви Лосън го гледа мръсно от другия край на залата. Лу затвори вратата на кабинета.

— Беше много развълнувана по телефона — отбеляза лейтенантът, докато сядаше зад бюрото си.

Лори се беше настанила на единия от двата стола с прави облегалки. Куфарчето беше на пода до нея.

— Трябва да ми помогнеш — рече тя, беше напрегната и явно притеснена, стискаше ръце в скута си.

— О, това ли било! — възкликна Лу. — Надявах се, че си развълнувана, защото си променила намеренията си и довечера ще сме заедно.