Робин Кук - Непрогледност

— Следващият? — рече Лу.

— Стив Вивонето от Форест Хилс — каза Норман. — Притежава верига от заведения за бързо хранене в окръг Насау — „Паста Пронто“. И тук не открихме никакви финансови проблеми, но още сме в началото на следствието.

— Последният случай?

— Джанис Сингълтън, също от Форест Хилс — каза Норман. — Жена е на Честър Сингълтън. Зарежда ресторанти, наскоро е бил предпочетен за доставчик на веригата на Вивонето. Пак никакви финансови проблеми. Всъщност му е потръгнало още повече, откакто се е заел и с „Паста Пронто“.

— Кой е снабдявал „Паста Пронто“ преди Сингълтън? — попита Лу.

— Още не знаем — отвърна Норман.

— Трябва да разберем — рече Лу. — Семействата на Сингълтън и Вивонето познавали ли са се?

— Още не сме установили — отговори Норман. — Но ще проучим.

— Свързани ли са с организираната престъпност? — попита Лу. — Начинът, по който са били убити, ме навежда на тази мисъл.

— И ние в началото бяхме на такова мнение — рече Норман и погледна другите петима мъже в стаята. Те кимнаха. — Но не открихме почти нищо. Два от ресторантите, които е снабдявал Сингълтън, имат някаква връзка, но не бих казал, че е сериозна.

Лу въздъхна.

— Трябва да има някаква връзка между трите случая.

— Съгласен съм — каза Норман. — От куршумите, които получихме от съдебните лекари, се вижда, че Хари Голдбърг, Стивън Вивонето и Джанис Сингълтън са били застреляни с един и същ пистолет, Марта Голдбърг — с друг. Но това не е заключение от балистичната експертиза. Само предположение. Все пак всички са с еднакъв калибър. Затова имаме силното подозрение, че и зад трите убийства стоят едни и същи хора.

— Задигнато ли е нещо? — попита Лу.

— Роднините на Голдбърг твърдят, че Хари е имал масивен златен „Ролекс“. Не го намерихме. Не открихме и портфейла му. Но на другите места като че ли не липсва нищо.

— Изглежда, отговорът се крие в ресторантите — каза Лу. — Поискайте подробен счетоводен баланс и на трите фирми. Опитайте се и да откриете дали някой е бил подложен на изнудване или заплаха. И го направете възможно по-бързо. Шефът ни дава зор.

— Хората се скъсват от работа — рече Норман.

Лу кимна. Норман му подаде лист, изписан на машина.

— Ето резюмето на това, което току-що ти казах. Извинявай за печатните грешки.

Лу прочете бързо листа. Дръпна замислено от цигарата. В Куинс ставаше нещо голямо и лошо, нямаше никакво съмнение. Чудеше се дали тези убийства имат нещо общо с Пол Серино. Изглеждаше малко вероятно. Но след това се сети за Марта Шулман. Интересно дали някой от покойниците е бил свързан със съпруга й, Дани. Беше малко вероятно, но не бе изключено той да е обединяващата брънка.

3 ч следобед, четвъртък

Манхатън

Лори си взе от регистратурата кафе, което по това време на деня приличаше повече на мътилка, отколкото на ободряваща напитка, и влезе в следобедното съвещание в заседателната зала, свързана с кабинета на Бингам. Само с него съдебните лекари от града имаха възможност да споделят заключенията си от различните случаи и да обсъдят проблемите на диагностиката. Въпреки че Службата по съдебна медицина се заемаше със смъртните случаи и в Бронкс, и в Манхатън, Куинс, Бруклин и Статън Айлънд си имаха свои служби. Четвъртък беше денят, в който всички се събираха. Бе задължително да присъстваш на съвещанието, така поне смяташе Бингам.

Както обикновено, Лори седна близо до вратата. Впуснеха ли се да обсъждат административни или политически проблеми, тя предпочиташе да се измъкне.

Най-интересната част на тези седмични съвещания обикновено беше преди откриването им. От непринудените разговори Лори научаваше любопитни клюки и подробности за сложни или страховити случаи. Днешният четвъртък не правеше изключение.

— Мислех си, че съм виждал всичко — каза Дик Кацънбърг на Пол Плоджет и Кевин Саутгейт.

Дик беше старши съдебен лекар в службата на Куинс. Лори наостри уши.

— Това е най-странното убийство, на което съм се натъквал — продължи Дик. — А бог ми е свидетел, нагледал съм се на какво ли не.

— Ще ни кажеш ли, или трябва да те молим? — попита Кевин, очевидно и той изгаряше от нетърпение да научи още за случката.

Съдебните лекари имаха навика да си разменят „бойни разкази“, които или те караха да си раздвижиш мозъка, или бяха гротескни и странни.

— Един младеж — продължи Дик. — Видели са му сметката в погребално бюро с аспиратора за балсамиране.