Робин Кук - Непрогледност

— Щом докторът го казва, мен ме устройва.

— А мен не — рече Анджело. — Твърде рисковано е.

Той се огледа неспокойно. Имаше много движение и полицаи. През десетте минути, откакто бяха паркирали, забеляза да минават три патрулни коли.

— Приеми го като предизвикателство — предложи Тони. — И си помисли за парите, които ще вземем.

— Предпочитам да работя нощем — рече Анджело. — И на този етап от живота не са ми нужни предизвикателства. Освен това сега би трябвало да спя. Не е редно да работя, когато съм толкова уморен. Мога да сбъркам.

— Няма страшно — каза Тони. — Сигурно ще е забавно.

Но Анджело си знаеше своето.

— Имам някакво лошо предчувствие — каза той. — Може би просто трябва да си отидем вкъщи и да се наспим. Предстои ни още една дълга нощ.

— Защо не останеш тук, а аз ще вляза сам. Пак ще си разделим парите.

Анджело прехапа устна. Изкушаваше се да прати хлапака сам в болницата, но знаеше, че ако нещо се обърка, Серино ще побеснее. И при най-доброто стечение на обстоятелствата, ако Тони влезеше сам, имаше голяма вероятност нещата да се провалят. Ще не ще, стигна до заключението, че всъщност няма избор.

— Благодаря за предложението — каза той и се огледа още веднъж, — но трябва да го направим заедно.

Анджело се обърна към Тони и за свой ужас видя, че хлапакът е извадил пистолета. Проверяваше пълнителя.

— За бога! — извика Анджело. — Прибери тоя проклет патлак. Ами ако някой мине край колата и те види как си играеш с него? Гъмжи от полицаи.

— Вече е готово — възкликна Тони. Щракна пълнителя обратно в пистолета и го пъхна в кобура. — В страшно гадно настроение си. Огледах се, преди да го извадя. За малоумен ли ме имаш? Няма никой до колата.

Анджело затвори очи и се опита да се успокои. Главоболието му се усилваше. Нервите му бяха изопнати. Не обичаше да е толкова уморен.

— Наближава три — рече Тони.

— Добре — отвърна Анджело. — Помниш ли какво ще правим, щом влезем в болницата?

— Помня какво се предполага, че ще правим — повтори Тони. — Няма проблеми.

— Добре — рече отново Анджело. — Да тръгваме.

Слязоха от колата. Анджело хвърли още един поглед. Доволен, поведе Тони през улицата и влязоха във фоайето на Манхатънската болница.

Най-напред спряха при магазинчето за подаръци, където Анджело купи два букета. Подаде единия на Тони, а той понесе другия. С цветята в ръка се върнаха при входа и изчакаха пред гишето за информация.

— Мери О’Конър — рече учтиво Анджело, когато му дойде редът.

— Петстотин и седма — отвърна служителката зад бюрото, след като провери на компютъра.

Щом се сляха с тълпата пред асансьорите, Тони се наведе към Анджело и прошепна:

— Дотук добре.

Анджело отново погледна ядосано Тони, но не каза нищо. Обградиха ги сестри, които току-що застъпваха дежурство. Не беше време за упреци. На петия етаж Анджело и Тони слязоха заедно с три медицински сестри.

Анджело изчака да види накъде ще тръгнат, след това избра противоположната посока. Веднага забеляза, че стая 507 е в другата посока, но продължи да върви, докато сестрите стигнаха до оживената сестринска стая, и после забави крачка.

Държеше се така, като че знаеше точно къде отива. Мина небрежно покрай сестринската стая, без дори да погледне натам.

След като я подминаха, вече беше лесно да открият стая 507. Анджело забави ход и надникна вътре. Доволен, че няма никой от персонала, прекрачи прага и погледна жената на леглото. Тя гледаше телевизия, апаратът бе монтиран на механична конзола, свързана с леглото.

Беше с превръзка върху едното око. Незакритото й око се насочи от телевизора към Анджело. В погледа й се четеше въпрос.

— Добър ден, госпожо О’Конър — каза приветливо Анджело. — Имате посетител.

Анджело махна с ръка на Тони да дойде в стаята.

— Кои сте вие? — попита Мери О’Конър.

Тони влезе усмихнат с букета цветя пред себе си. Погледът на Мери О’Конър се прехвърли от Анджело към Тони. Тя се усмихна.

— Май сте сбъркали стаята — каза жената. — Може би има друга О’Конър.

— О? — възкликна Анджело. — Нали вие сте О’Конър, по-късно днес ви предстои операция.

— Да — каза госпожа О’Конър, — но не ви познавам.

— Едва ли ни познавате — рече Анджело.

Отстъпи назад при вратата и погледна коридора. Сестринската стая бе все така оживена. От другата страна не идваше никой.

— Мисля, че е време да полекуваме госпожа О’Конър.

Тони се усмихна още по-широко. Остави цветята на нощното шкафче.