Робин Кук - Непрогледност

Реши, че е време да смени темата.

— Какво ще ми кажете за Пол Серино? — попита той.

Джордан се поколеба за миг. Беше изненадан от името.

— Извинете, че ви питам — каза той, — но какво общо има господин Серино?

Лу бе доволен от смущението на Джордан.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми кажете всичко, каквото знаете за господин Серино.

— Господин Серино ми е пациент — рече сухо Джордан.

— Това вече го знам — каза Лу. — А как върви лечението му?

— Не говоря за пациентите си — студено отвърна Джордан.

— Така ли? — каза Лу и вдигна вежди. — Пък аз чух друго. Всъщност знам от сигурен източник, че сте обсъждали в подробности случая на господин Серино.

Устните на Джордан се свиха.

— Но да не говорим за това — каза Лу. — Исках да ви попитам дали вие или някой от вашите служители сте били изнудвани.

— Няма такова нещо — рече Джордан и се изсмя нервно. — Защо му е на някой да ме изнудва?

— Свържете ли се с хора като Серино, неща като изнудването са просто неизбежни. Възможно ли е вашата секретарка да е била заплашвана?

— С каква цел?

— Не зная — рече Лу. — Вие ще ми кажете.

— Защо Серино ще изнудва мен или някой от служителите ми? Аз го лекувам. Помагам му.

— Хората от организираната престъпност разсъждават различно от нормалните хора — каза Лу. — Те се смятат за богоизбрани, които стоят над закона, всъщност над всичко. Не получат ли каквото искат, просто ви убиват. Ако го получат, но решат, че не сте им симпатичен или че ви дължат прекалено много пари, пак ви убиват.

— Е, аз определено им давам каквото искат.

— Както кажете, докторе. Просто се опитвам да погледна нещата от всички страни. Секретарката ви е мъртва и някой доста грубичко я е осакатил. И който го е направил, е държал да не се разбере скоро коя е тя. Искам да знам защо.

— Е, мога да ви кажа със сигурност, че изчезването на Марша или смъртта й нямат нищо общо със Серино. Извинете, но трябва да прегледам пациентите. Ако имате допълнителни въпроси, защо не се свържете с мен чрез адвоката ми?

— Разбира се, докторе, разбира се — каза Лу. — Тръгвам си. Но от мен да го знаете — щях да си отварям очите на четири, ако си имах вземане-даване с Пол Серино. Мафията изглежда много лъскава, когато четете за нея или я гледате на кино, но щяхте да сте на друго мнение, ако видите как изглежда сега госпожа Шулман. И един последен съвет. На ваше място щях да внимавам, когато му изпращам сметката. Благодаря за времето, което ми отделихте, докторе.

Лу излезе от сградата, ядосваше се, че изобщо е идвал. Срещата не донесе нищо, само му изопна нервите. Не понасяше надути глупаци, които като Джордан Шефилд се смятат за любимци на съдбата. Ако си навлечеше неприятности с Пол Серино, сам щеше да си е виновен. Беше толкова самовлюбен, че не забелязваше опасността.

След половин час Лу беше в кабинета си в Главното управление на полицията. За момент застана на прага и огледа бъркотията вътре. Неговата бърлога бе съвсем различна от изисканите помещения при Джордан Шефилд. Мебелите бяха от обичайния сив метал — служебен инвентар, обгорен и лекьосан от разлятото кафе. Подът бе покрит с нагънат и напукан линолеум. Стените бяха боядисани преди много години в бледозелено и бяха олющени от спуканата тръба на горния етаж. По всички хоризонтални повърхности бяха натрупани книжа и рапорти, тъй като шкафовете за архива бяха претъпкани.

Лу никога не беше мислил толкова за кабинета си, но днес той му се видя направо окаян. Знаеше, че е смешно, но все пак се ядоса на самодоволния доктор.

Точно в този момент Харви Лосън, негов колега, лейтенант, прекъсна мислите му.

— Ей, Лу — извика Харви, — помниш ли оная мацка, с която говореше вчера? От Службата по съдебна медицина?

— Е?

— Току-що чух, че се обаждала в отдел „Кадри“. Вдигнала врява, задето двама униформени били крали от жилището на някакъв умрял от свръхдоза. Какво ще кажеш, а?

Тони и Анджело бяха отново в лимузината на Анджело. Бяха паркирали срещу „Грийнблат“ в Манхатънската болница, крилото на богаташите, където разглезени пациенти паралии си поръчваха по-специални неща, например вино, при условие че лекарите разрешаваха.

Беше три без дванадесет следобед и Тони и Анджело бяха капнали. Надяваха се, че ще си отспят след работата през нощта, но Пол Серино беше намислил друго.

— В колко часа каза доктор Травино, че трябва да свършим работата? — попита Тони.

— В три — отвърна Анджело. — Явно по това време суматохата в болницата е най-голяма. Сестрите от дневната смяна се готвят да си вървят, а тези от вечерната тъкмо застъпват.