Робин Кук - Непрогледност

— Нека бъде осем.

Лори затвори и след това се обади в отдел „Кадри“ на полицията. Разговаря с някаква отегчена секретарка, която си записа подробностите от разказа й и обеща да ги предаде на шефа си.

Лори поседя на бюрото, за да се съсредоточи, преди да се върне в залата за аутопсии за последния случай. Започваше да се чувства смазана. Имаше усещането, че губи контрол над живота си — личен, професионален, етичен.

— Аз съм лейтенант Лу Солдано — каза учтиво Лу. Подаде картата си на светлооката секретарка на рецепцията.

— Отдел „Убийства“? — попита тя.

— Да — потвърди Лу. — Искам да говоря с лекаря. Ще му отнема само няколко минути.

— Седнете в чакалнята, аз ще му предам, че сте тук.

Лу седна и лениво запрелиства последния брой на „Ню Йоркър“. Забеляза картините по стените, особено откровено порнографните. Чудеше се дали някой нарочно ги е избрал, или влизаха в обзавеждането на кабинета. При всички положения хората имаха различни вкусове.

Освен от картините Лу беше впечатлен и от чакалнята. Стените бяха с махагонова ламперия. На пода имаше красив персийски килим. Лу вече знаеше, че докторът си живее като цар.

Разгледа лицата на пациентите, които плащаха за този разкош, а също за лимузината и розите. В чакалнята имаше около десетина души, някои с превръзки на очите, други изглеждаха напълно здрави, включително една жена на средна възраст, натруфена с бижута. Идеше му да я попита какво прави тук, но не посмя.

Времето минаваше бавно, пациентите един по един изчезваха вътре в кабинета. Лу се опита да сдържи нетърпението си, но след четиридесет и пет минути се изнерви. Помисли си, че Джордан Шефилд го пренебрегва нарочно. Въпреки че Лу нямаше час, той бе очаквал да го приемат относително бързо, може би да му посочат друго време. Не всеки ден лейтенант от отдел „Убийства“ се отбиваше в кабинета на лекар. Освен това не смяташе да пилее времето на доктора.

Бе дошъл по две причини. За да научи нещо повече за Марша Шулман, но и за да поговорят за Пол Серино. Бе дошъл за улики: докторът би могъл да му каже някои подробности, които той още не знаеше. Отпъждаше досадната мисъл, която го глождеше: всъщност бе дошъл да провери мъжа, с когото доктор Лори Монтгомъри се срещаше всяка вечер.

— Господин Солдано — каза най-после секретарката. — Доктор Шефилд ще ви приеме.

— Време беше — промърмори Лу, докато ставаше, и метна списанието.

Тръгна към вратата, която секретарката държеше отворена. Не беше същата, през която влизаха пациентите.

В дъното на къс коридор бе въведен в личния кабинет на Джордан. Застана в средата на помещението. Чу как вратата се затвори зад него.

Погледна наведената руса глава на Джордан. Докторът пишеше в някакъв картон.

— Седнете! — каза Джордан, без да вдига поглед.

Лу се замисли какво да прави. Реши да не се подчинява на думите му, които приличаха повече на заповед, отколкото на покана, и той остана прав. Огледа кабинета. Беше впечатлен и неволно го сравни със своята нищо и никаква дупка с метално бюро и олющени стени. Кой е казал, че животът бил справедлив? Лу се замисли.

Пренасочи вниманието си към доктора, но не откри нищо повече от това, че е доста спретнат. Беше облечен в обичайната лекарска престилка, по-бяла от сняг и силно колосана. На пръста си носеше голям златен пръстен с герб, вероятно на някое тежкарско училище.

Джордан приключи с картона и внимателно подреди страниците, преди да го затвори. След това вдигна поглед. Изглеждаше наистина изненадам, че Лу продължава да стои в средата на кабинета с фуражката в ръка.

— Заповядайте! — рече Джордан. Стана и посочи единия от двата стола срещу бюрото си. — Седнете. Извинявайте, че ви накарах да чакате, но тия дни съм страшно зает. Много операции. Какво мога да направя за вас? Предполагам, сте тук във връзка с моята секретарка, Марша Шулман. Каква трагедия! Дано се заемете да проучите дали евентуално съпругът не е замесен.

Лу вдигна поглед към лицето на Джордан. Чувстваше се мъниче пред него, а уж бе висок почти метър и осемдесет.

— Какво знаете за господин Шулман? — попита Лу.

След по-сърдечната покана на Джордан той седна. Лекарят също седна. Лу го изслуша, докато той му разказа всичко, което знаеше за съпруга на Марша. Тъй като полицаят вече знаеше доста повече от него, използва времето да разгледа „добрия“ доктор и долови лекия, може би нарочно изработен английски акцент. Още преди да е свършил, Лу реши, че Джордан е надут, превзет безочлив мръсник. Не разбираше какво намира в него едно толкова естествено момиче като Лори.