Робин Кук - Непрогледност

Анджело отключи вратата на колата с дистанционното управление и те се качиха.

— Страхотно беше! — каза възбудено Тони, когато бяха отминали пет-шест преки. — Ей на това му се вика работа.

Анджело го погледна намръщено.

— Издънихме се — рече той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони. — Измъкнахме се по живо, по здраво. Няма проблеми. И ти очисти икономката. Свали я на място.

— Но не я проверихме — каза Анджело. — Откъде да знам дали наистина съм я очистил, или само съм я одраскал? Трябваше да проверим. Гледаше право към нас.

— Падна бързо — рече Тони. — Мисля, че си я улучил добре.

— Нали ти казах: стават издънки. Откъде да предположим, че оня ще спи с алармено устройство с бутон?

Анджело се радваше, че стига кормилото пред него: ръцете му трепереха.

— Тъй де, сега „лошият късмет“ ни се махна от пътя — поде Тони. — Вече няма да разправяш, че нещата вървят прекалено добре. Сега накъде?

— Не съм сигурен — каза Анджело. — Може би трябва да приключим за днес.

— Защо? — попита Тони. — Нощта едва започва. Хайде! Поне още веднъж. Не можем да подминем такива пари.

Анджело се замисли за миг. Интуицията му подсказваше да приключва за днес, но Тони беше прав. Парите наистина бяха добри. Освен това тези удари бяха все едно яздиш кон: падаш, после пак се качваш. В противен случай никога вече няма да яздиш.

— Добре — каза той накрая. — Ще направим още един.

— Ето това ми харесва — рече Тони. — Накъде?

— В Гринич Вилидж. Още една градска къща.

Анджело пое по Деветдесет и седма улица напряко през Сентръл Парк и излезе на магистралата Хенри Хъдсън.

Известно време мълчаха. Всеки се възстановяваше в противоположния край на емоционалния спектър: Анджело от страха и безпокойството, а Тони — от безкрайното си въодушевление. Не забелязаха черния кадилак в далечината.

— Трябва да е тук горе — каза Анджело, когато завиха по Блийкър стрийт.

Посочи триетажна градска къща с чукче във формата на лъвска глава на предната врата, Тони кимна, докато минаваха покрай къщата.

Анджело почувства как пулсът му се ускорява.

— Този път мъжът — каза той. — Същият план както преди. Ти оправяш него, аз ще покривам жената.

— Разбрано — отвърна Тони, възбуден, че пак ще действат.

Този път Анджело паркира по-далеч от обикновено. Върнаха се назад мълчаливо, само от време на време потракваха инструментите в пътната чанта на Анджело. Разминаха се с няколко минувачи. Улиците не бяха толкова празни като в горната част на града: Гринич Вилидж открай време беше по-оживен.

Алармената инсталация на набелязаната къща бе детска играчка за Анджело. След няколко минути те с Тони вече се качваха на пръсти по скърцащите стъпала.

За улеснение в коридора на горния етаж беше включена малка нощна лампа. Розовата й светлина беше достатъчна, за да се вижда наоколо.

Първата врата, която Анджело опита, бе на празна гостна. Тъй като на етажа имаше само още една врата, той реши, че някъде зад нея е спалнята.

Отново двамата мъже заеха позиции от двете страни на вратата с пистолети, вдигнати до главите им. Анджело завъртя дръжката и рязко отвори.

Успя да направи една крачка навътре, когато в полумрака към него се хвърли ръмжащо куче. То го удари с лапи по гърдите и го блъсна назад през вратата до насрещната стена на коридора. Захапа го през якето и ризата, дори закачи малко от кожата. Анджело не беше сигурен, но май беше доберман. Беше твърде дълго и слабо за булдог, въпреки че беше зло. При всички положения му бе изкарало ангелите и го бе вцепенило.

Тони действаше бързо. Отстъпи встрани и застреля кучето от упор в гърдите. Беше сигурен, че е стрелял точно, но кучето не трепна. С ръмжене то откъсна още едно голямо парче плат от якето на Анджело и го изплю. След това му се нахвърли отново.

Тони изчака, преди отново да натисне спусъка. Този път го улучи в главата и животното моментално се свлече и тупна на пода с плътен глух звук.

Чу се женски писък и Анджело отново изтръпна целият. Жената в къщата се бе събудила тъкмо навреме, за да види как бе убито кучето й. Беше застанала на няколко стъпки от долния край на леглото, лицето й беше изкривено от ужас.

Тони вдигна пистолета и пак се чу съскащото думкане. Писъкът на жената секна. Тя вдигна ръка към гърдите си, после я дръпна и погледна петното кръв. На лицето й се четеше объркване, сякаш тя не можеше да повярва, че е била улучена.

Тони прекрачи в стаята. Вдигна отново пистолета и стреля от упор в средата на челото й. Като кучето, и тя моментално се свлече като чувал на пода.