Робин Кук - Непрогледност

— Събуди любопитството ми — допълни Пол. — Я ми обясни как така от мен идва слухът за очите ми.

— Казал си на лекаря си, Джордан Шефилд — отговори Лу. — Той пък казал на една съдебна лекарка, Лори Монтгомъри, а тя — на мен. А говорих с нея, защото отидох да наблюдавам няколко аутопсии. Имената на покойниците може да са ти познати — Франк де Паскуале и Бруно Марчезе.

— Никога не съм ги чувал — рече Пол.

— Те са хора на Лучия — заяви Лу. — А единият от тях, кой знае защо, има изгаряния от киселина в едното си око.

— Ужасно — каза Серино. — Какви акумулатори правеха едно време! Сегашните не струват.

— Значи все пак продължаваш да твърдиш, че киселината е от акумулатора? — попита детективът.

— Разбира се — отговори Пол. — Защото си е така.

— Как са очите ти? — поинтересува се Лу.

— Сравнително добре — каза Пол. — Можеше да е и по-зле. Ала докторът твърди, че ще се оправя чак след операциите. Първо трябва да поизчакам, но ти сигурно вече знаеш.

— Ами, знам! — възрази Лу. — Нищо не разбирам от очи, знам само, че имаме по две.

— И аз не знаех много — каза Пол, — докато не се случи това. Но оттогава научих доста. Мислех си, че присаждат цялото око. Все едно ти сменят лампата на старо радио. Свързват разните му там жички и готово, но не било така. Присаждали само роговицата.

— Не знаех — каза Лу.

— Искаш ли да ми видиш очите? — попита Пол.

— Не съм сигурен — рече полицаят.

Пол си свали огледалните очила.

— А… — изпъшка Лу. — Сложи си ги пак. Жал ми е за теб, Пол. Изглежда ужасно. Сякаш имаш две бели топчета в очите.

Пол се засмя и си сложи очилата.

— Мислех, че закоравяло ченге като теб ще е доволно да види стария си враг сразен.

— Не, за бога! — каза Лу. — Не искам да ставаш инвалид. Искам само да те тикна в затвора.

Пол се засмя.

— Не се отказваш, а?

— Да те прибера на топло е една от основните цели в живота ми — рече любезно полицаят. — А това, че очите на Франки де Паскуале са изгорени с киселина, ми дава някаква надежда. Имам сериозни съмнения, че си замесен в убийството на хлапето.

8:45 ч вечерта, сряда

Манхатън

Отпърво Лори реши, че за преживяване като това си заслужава да е по-търпелива, но наближаваше девет без петнадесет и тя започна да се изнервя. Томас, шофьорът на Джордан, се беше появил точно в осем, както се бяха разбрали, и й беше позвънил на вратата. Но когато слезе при колата, Лори видя, че Джордан го няма. Имал спешна операция.

— Трябва да ви закарам до ресторанта — обясни Томас. — Доктор Шефилд ще дойде там.

Изненадана, Лори се съгласи. Почувства се странно, когато влезе в скъпия ресторант съвсем сама, но управителят, който я очакваше, бързо я избави от неловкото положение. Заведе я незабелязано на запазената маса до прозореца. До нея в специална поставка се изстудяваше бутилка „Мерсо“.

Сервитьорът се появи начаса и показа на Лори етикета. Тя кимна, момчето отвори бутилката, изчака я да отпие и след нейния одобрителен знак й напълни чашата. Всичко се извърши в пълно мълчание.

Най-после, в девет без пет, се появи Джордан. Влезе шумно, така че всички го забелязаха, и въпреки че махна на Лори, не отиде веднага при нея. Тръгна из препълнения салон, лъкатушеше край масите и тук-там се поспираше. От всички маси го поздравяваха и изпровождаха с оживени разговори и с усмивки.

— Извинявай — рече той, когато най-после седна. — Имах операция, но Томас сигурно ти е казал.

— Да — отговори Лори. — Каква беше тази спешна операция?

— Е, не беше чак спешна — каза Джордан, нервно пренареждайки приборите пред себе си. — Напоследък работата ми потръгна, така че трябва да оперирам пациенти всеки ден, когато има пролука и операционната е свободна. Как е виното?

Сервитьорът се появи отново и напълни чашата на Джордан.

— Добро е — отбеляза Лори. — Изглежда, познаваш мнозина тук.

Джордан отпи и за момент сякаш се замисли. Кимна одобрително, направи знак да му напълнят чашата и чак тогава погледна Лори.

— Обикновено срещам някои свои пациенти — каза той. — Ти как прекара деня? Надявам се, по-добре от мен.

— Някакви неприятности ли имаш? — попита Лори.

— Колкото щеш — отвърна Джордан. — Първо, секретарката, с която работя от десет години, не се яви сутринта. Никога не го е правила, без да се обади. Опитахме се да й телефонираме, но не отговаряше никой. Така че програмата ми се обърка напълно. После за капак открихме, че някой е влизал в кабинета предната нощ и е задигнал наличните пари, а също и всичкия перкодан, който държим там.