Робин Кук - Непрогледност

В ранния следобед възникна само един проблем — обади й се Черил Майърс, която й каза, че не е открила Дънкан Андрюс да е боледувал от нещо. Бил стъпвал в болница само веднъж преди петнадесетина години, когато по време на футболен мач в гимназията си счупил ръката.

— Да търся ли още? — попита Черил след кратка пауза.

— Да — каза Лори. — Няма да навреди. Виж дали е боледувал като малък.

Знаеше, че може да разчита само на чудо, и пак искаше всичко да е изпипано. Тогава вече можеше да се обърне към Калвин Уошингтън. Лу беше прав: ако властниците искаха да изопачат резултатите, трябваше да го направят сами.

Надвечер Лори отново се сети за случаите с наркотиците. Хрумна й да види къде са живели Евънс и Оувърстрийт. Хвана такси на Първо авеню и каза на шофьора да я закара в южния край на Сентръл Парк. Адресът на Евънс бе близо до Кълъмбъс Съркъл.

Когато таксито спря, Лори помоли шофьора да я изчака. Слезе, за да огледа хубаво сградата. Опита се да си спомни кой друг живее в района. Сигурно някоя кинозвезда, а може би и десетина кинозвезди. С гледка към парка и в близост до Пето авеню, кварталът бе може би най-хубавият в Манхатън.

Както стоеше на улицата, тя се опита да си представи Робърт Евънс, който крачи уверено и влиза в сградата с куфарче в ръце, предвкусвайки поредната светска сбирка. Този образ трудно се връзваше с една толкова ненавременна и безсмислена кончина.

Лори се върна в таксито и даде на шофьора адреса на Марион Оувърстрийт: хубава богатска сграда на една пресечка от Сентръл Парк. Този път тя дори не слезе от колата. Само погледа красивата кооперация и отново се опита да си представи младата редакторка. Доволна, каза на учудения шофьор да я върне в службата.

След сблъсъка с Бингам от сутринта заради посещението й в апартамента на Дънкан Андрюс нямаше намерение да влиза в сградите, където бяха живели двете жертви. Просто искаше да ги види отвън. Не знаеше защо й е хрумнало и когато се върна в службата, си помисли дали е било необходимо. Беше се натъжила — жертвите и техните трагедии бяха станали по-реални.

В кабинета завари Рива, която й направи комплимент за розите — били много красиви. Лори й благодари и погледна цветята. В сегашното настроение й се стори, че те са променили всичко наоколо. Сутринта правеха кабинета празничен, сега й приличаха повече на символ на тъгата, в тях имаше нещо погребално.

Лу Солдано пресичаше с колата моста Куинсбъро от Манхатън към Куинс. Беше все така ядосан. Чувстваше се кръгъл глупак — да се остави така да му откажат! Но какво си въобразяваше! Лори беше лекарка, израсла в богаташката част на Манхатън — Ийст Сайд. За какво щяха да си говорят? За „Метрополитън“? Къде ти! Лу сам си признаваше, че не е от най-начетените в града и че няма представа, кажи-речи, от нищо, освен от закононарушения и спорт.

„Виждаш ли се с децата си?“, повтори на глас, като имитираше с подигравка много по-тънкия глас на Лори. Дори извика, удари с юмрук кормилото и натисна, без да иска, клаксона на шевролета. Шофьорът пред него се обърна и му посочи среден пръст.

„Аха, и аз на тебе“, каза си Лу. Идеше му да натисне копчето за буркана, та онзи да му направи път, но се отказа. Не обичаше такива демонстрации. Не злоупотребяваше с властта си, макар че във въображението си го вършеше най-редовно.

„Трябваше да мина по моста Трибъро“, промърмори той, защото по Куинсбъро имаше задръстване. От последната трета на моста чак до пресечката със Северния булевард непрекъснато спираше, но така пък можеше да си мисли за последния път, когато се видя с Пол Серино.

Беше преди три години, току-що бе произведен в чин сержант. Тогава още бе в отдел „Организирана престъпност“ и вече четири години бе по петите на Серино. Доста се изненада, когато от телефонната централа на полицейския участък му казаха, че го търси господин Пол Серино. Озадачен, че му се обажда човекът, когото преследва, Лу вдигна слушалката, обзет от огромно любопитство.

— Ало, как си — каза му Пол, сякаш бяха първи приятели. — Имам една молба. Намини към къщи следобед, щом си тръгнеш от работа.

Не се случваше всеки ден да те поканят в дома на гангстер и на Лу не му се искаше да казва на никого. Но накрая го сподели с колегата си, Брайън О’Шей, който отсъди, че е лудост да приеме.

— Ами ако е решил да те пречука? — попита Брайън.

— И таз добра! — отговори му Лу. — Нямаше да се обажда в участъка, ако смяташе да ми свети маслото. Освен това, дори и да е така, не печели нищо. Явно е друго. Вероятно иска да се спазарим. Или да натопи някого. Все едно, отивам. Може да излезе нещо голямо.