Робин Кук - Непрогледност

Тя си свали очилата, престилката и халата и заведе Лу при кафемашината до залата за идентифициране. Беше на горния етаж, затова се качиха по стълбището. Лори седна на стола до писалището, а Лу се настани на ъгъла на бюрото. Както и предишния ден, когато си тръгваше, лейтенантът се промени. Стана непохватен и силно се смущаваше. Дори разплиска малко от кафето по престилката, която бе облякъл за аутопсиите.

— Извинявай — каза той, както бършеше петната с носна кърпа. — Дано не остане леке.

— Я не се занасяй, Лу — отвърна Лори. — По тези престилки е имало и по-ужасни петна.

— Да, сигурно — рече той.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — попита Лори.

— Да — отговори Лу и заби поглед в кафето. — Да те поканя да вечеряме днес заедно. Знам едно чудесно заведение в Малката Италия, на Мълбъри стрийт.

— Я чакай — каза Лори. — Вчера ме попита дали съм омъжена. А не ми каза дали си женен.

— Не съм — отговори той.

— Никога ли не си бил? — поинтересува се тя.

— А, женил съм се — каза Лу. — От няколко години съм разведен. Имам две деца, момиче на седем години и момче на пет.

— Виждаш ли се с тях?

— Разбира се — отвърна Лу. — Ти как мислиш? Че няма да си виждам децата? Вземам ги всеки уикенд.

— Не се засягай — каза Лори. — Просто ми беше интересно. Вчера, като си тръгна, се сетих, че ме попита дали съм омъжена, без да споменеш дали си женен.

— Пропуснах — рече Лу. — Та какво ще кажеш за вечерята?

— Довечера съм заета — отвърна Лори.

— Е, нищо! — въздъхна той. — Разпитваш ме дали съм женен и дали имам деца, а после ме разкарваш. Сигурно имаш среща с онзи баровец — доктора с розите и лъскавата кола. Едва ли мога да се меря с него. — Лу стана внезапно. — Е, да си вървя.

— Не се дръж като госпожица — укори го Лори. — Казах само, че довечера съм заета.

— Като госпожица ли? Ще го имам предвид. И тази сутрин научих нещо за себе си. Много ти благодаря. Ако намериш нещо интересно при „плувците“, моля те, обади ми се.

С тези думи Лу хвърли пластмасовата си чашка в кошчето и излезе от стаята.

Лори продължи да седи и да си пие кафето. Знаеше, че е обидила Лу, и не й беше приятно. Но смяташе, че той се държи като хлапе. Част от „пролетарския“ му чар, който бе доловила предишния ден, вече се изпаряваше.

Изпи кафето и се върна в залата за аутопсии при четвъртия случай за деня: Марион Оувърстрийт, двадесет и осем годишна, редакторка в голямо нюйоркско издателство.

— Има ли нещо по-особено при този случай? — попита Вини.

Бързаше да започват. Лори поклати глава и погледна младата жена на масата. Жалко за нея! Запита се дали е щяла да посегне към наркотиците, ако е знаела колко ужасна е цената.

Аутопсията мина бързо. Лори и Вини се бяха сработили и почти не разговаряха. Случаят приличаше като две капки вода на тези на Дънкан Андрюс и Робърт Евънс, и Оувърстрийт си беше инжектирала наркотика, а не го бе смъркала. Имаше само няколко дребни изненади, които Лори щеше да провери чрез Черил Майърс или някой друг от лабораторията. Към един без нещо си тръгна от централната зала за аутопсии.

Преоблече се и реши сама да занесе пробите от днешните случаи в токсикологията. Искаше пак да поговори с токсиколога. Намери Де Врийс в кабинета му. Обядваше. На бюрото му бе отворена старомодна кутия за сандвичи с термос, вграден в извития капак.

— Свърших с двата случая на свръхдоза — поде Лори. — Донесох токсикологичните проби.

— Оставете ги на гишето в лабораторията — каза й той.

Държеше по един сандвич и в двете си ръце.

— Случайно да сте намерили замърсител в случая на Андрюс? — попита тя с надежда.

— Бяхте тук само преди няколко часа. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

— Възможно най-бързо — подкани го Лори. — Не искам да ви досаждам, но съм повече от сигурна, че е имало замърсител. Ако е така, искам да го знам.

— Ще го открием, ако има. Само не ни давайте зор.

— Благодаря — каза Лори. — Ще се опитам да бъда търпелива. Просто…

— Знам, знам — прекъсна я Джон. — Вече съм наясно. Моля ви!

— Тръгвам си — рече тя и вдигна ръце, все едно че се предава.

Върна се в кабинета, хапна малко, издиктува резултатите от сутрешните аутопсии и се опита да поработи върху документацията. Но се усети, че пак мисли за случаите с наркотиците.

Най-много се страхуваше да няма още като тях. Ако някой в града пласираше замърсен кокаин, сто на сто щеше да има още покойници. Сега топката беше у Джон. Лори вече не можеше да направи нищо.

Или можеше? Как да предотврати да не починат и други? Ключът беше в едно — да предупреди обществеността. Нали Бингам току-що й бе дръпнал лекция, че носят обществена и политическа отговорност?