Робин Кук - Непрогледност

На прага се показа жена, висока горе-долу колкото Лори, с руса къдрава коса. Беше облечена с тениска над избелелите от прането дънки. По бузите й личаха следи от сълзи.

Хуан представи Лори като служителка от болницата, след което се извини.

— Не си спомням да съм ви виждала там — каза Сара.

— Не съм от болницата — обясни Лори. — От Службата по съдебна медицина съм.

— Ще правите ли аутопсия на трупа на Дънкан? — поинтересува се Сара.

— Вече я направих — отвърна Лори. — Исках просто да огледам мястото, където е умрял.

— Разбира се — рече Сара и се дръпна от вратата. — Заповядайте!

Лори влезе в апартамента. Беше й страшно неудобно, знаеше, че се натрапва на горката покрусена жена. Изчака Сара да заключи вратата. Апартаментът беше просторен. Още от преддверието Лори видя голите дървета в огромния Сентръл Парк. Без да иска поклати глава — нямаше никаква причина Дънкан Андрюс да е вземал наркотици. Поне на пръв поглед изглеждаше късметлия.

— Всъщност Дънкан припадна точно тук, на вратата — обясни Сара и посочи пода. По бузите й пак се застичаха сълзи. — Отвори точно преди да почукам. Сякаш бе полудял. Беше тръгнал да излиза навън гол-голеничък.

— Моите съболезнования — каза Лори. — Наркотиците понякога предизвикват такива неща. От кокаина човек изпитва чувството, че гори отвътре.

— Дори не знаех, че е взел наркотици — изплака Сара. — Ако бях дошла по-бързо, след като ми се обади, сигурно нямаше да се случи. Ако бях останала в неделя вечерта…

— Наркотиците са проклятие — поде Лори. — Никой няма да узнае защо Дънкан ги е взел. Но той е решил сам да го направи. Не обвинявайте себе си! — Известно време тя мълча. — Знам какво е — изрече накрая Лори. — И аз намерих така по-големия си брат.

— Наистина ли? — рече Сара през сълзи.

Лори кимна. За втори път този ден беше признала тайна, която не бе споделяла с никого цели седемнадесет години. Съмнение няма, работата й си казваше думата, но по начин, който тя изобщо не беше очаквала. Случаят с Дънкан Андрюс я беше засегнал както никой друг дотогава.

6:51 ч вечерта, вторник

Манхатън

— Господи! — възкликна Тони. — Ето че отново чакаме. Всяка вечер чакаме. Снощи, когато накрая хванахме онзи мухльо Де Паскуале, си помислих, че нещата ще се задвижат. Но не би, ние отново сме тук и чакаме, като че ли нищо не се е случило.

Анджело се наведе и изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, след това пак се облегна. Не каза нищо. Беше си обещал да не обръща внимание на Тони. Огледа оживената улица. Хората се прибираха от работа, разхождаха кучетата си или се връщаха от пазар. Те с Тони бяха паркирали в зона за зареждане на магазини на Парк авеню, между Осемдесет и първа и Осемдесет и втора. От двете страни на улицата се извисяваха жилищни сгради, на чиито първи етажи имаше офиси.

— Ще сляза да направя малко лицеви опори — каза Тони.

— Млъкни, по дяволите! — изръмжа Анджело въпреки решението си да не обръща внимание на момчето. — Снощи направихме проверка. Не можеш да излизаш и да се разтъпкваш, когато се готвим да действаме. Какво ти става? Искаш да сложиш неонови светлини или нещо такова, с което да се издадем пред ченгетата, че чакаме тук? Не бива да привличаме вниманието. Толкова ли не го разбираш?

— Добре де — каза Тони. — Само не вдигай пара! Няма да слизам!

Побеснял, Анджело се изплю през зъби и забарабани припряно по волана с палеца и показалеца на дясната ръка. Уж си налагаше да е спокоен и въпреки това Тони му играеше по нервите.

— Щом трябва да проникнем в кабинета на лекаря, защо просто не идем и не влезем? — каза Тони след малко. — За кой дявол губим толкова време?

— Чакаме секретарката — отвърна Анджело. — Искаме да сме сигурни, че горе няма никой. Пък и тя ще ни пусне вътре. Няма смисъл да разбиваме врати.

— Щом ще ни пусне, значи е вътре и кабинетът не е празен — възрази Тони. — Пълна безсмислица.

— Вярвай ми — отвърна Анджело. — Това е най-добрият начин да свършим работата.

— Никой никога не ми казва нищо — оплака се Тони. — Цялата операция е странна. Трябва да си превъртял, че да нахлуваш в кабинета на лекар. Или пък в хранилището за органи в Манхатън. Оттам поне задигнахме няколко стотачки в брой. Какво, по дяволите, ще намерим в кабинета на лекаря?

— Ако свършим бързо, ще проверим дали и там няма мангизи — каза Анджело. — Може да потърсим и някое лекарство с наркотично действие, ако това ще те направи щастлив.