Робин Кук - Непрогледност

— Направо не е за вярване, че не може да се направи почти нищо.

— Може да се направи само ако се сдобием с неоспорими доказателства. Да вземем този тук, Франк де Паскуале. Деветдесет и девет на сто съм сигурен, че са го пречукали Серино и неговите хора. Но съм с вързани ръце, докато нямам някакви доказателства, докато не стане пробив.

— Пък аз си мислех, че полицаите имат информатори — каза Лори.

— Да, имаме — съгласи се детективът. — Но никой измежду тях не знае нещо наистина съществено. Хората, които могат да ни насочат по вярна следа, се страхуват повече един от друг, отколкото от нас.

— Е, може пък аз да открия нещо при тази аутопсия — каза Лори, преместила отново поглед към тялото на Франк де Паскуале. — Бедата е, че водата обикновено изличава от трупа всички улики. Разбира се, налице е куршумът. В най-лошия случай ще ви дам него.

— Ще взема всичко, което мога да получа — отговори Лу.

Лори и Вини продължиха аутопсията. На всеки етап тя обясняваше на детектива какво правят. Аутопсията на Франк и тази на Дънкан се различаваха само по начина, по който Лори обработи мозъка. При Франк тя внимаваше да следва до милиметър пътя на куршума. Отбеляза, че той изобщо не е приближил издутото око. Освен това гледаше да не докосва куршума с метален инструмент. Веднага щом го извади, го сложи в пластмасова кутия, за да не се издраска. По-късно, след като бе изсъхнал, постави знак на основата му и го снима, а после го запечата в пликче, което прикрепи към разписката за получените вещи на убития — щеше да ги предаде на полицията, тоест на сержант Мърфи или на неговия колега горе.

— Сутринта си я биваше — каза Лу, когато излязоха от залата за аутопсии. — Научих много неща, но сигурно ще пропусна третия случай.

— Бях изненадана, че изтърпяхте цели два — отговори Лори.

Спряха пред съблекалнята.

— Ще прегледам микроскопските проби на Франк де Паскуале и ще ви съобщя, ако се е появило нещо. Единственото, което вероятно ще представлява интерес, е окото. Но знае ли човек?

— Е, беше ми приятно… — каза Лу и пристъпи.

Лори погледна тъмните очи на лейтенанта. Имаше чувството, че той иска да я попита още нещо, но изглежда, не се решаваше.

— Отивам горе да изпия още едно кафе — каза тя. — Няма ли да дойдете и вие, преди да си тръгнете?

— Звучи добре — отвърна Лу без колебание.

В стола те се озоваха на същата маса както одеве. Лори не проумяваше защо самоувереният лейтенант сега е толкова неспокоен и притеснен. Наблюдаваше го, докато той си вадеше цигарите и кибрита и се опитваше да запали.

— Отдавна ли пушите? — попита го, колкото да поведе някакъв разговор.

— От дванадесетгодишен — призна Лу. — Там, където живеех, нямаше какво друго да се прави.

Угаси клечката и всмукна дълбоко от цигарата.

— Някога мислили ли сте да ги откажете? — поинтересува се Лори.

— Естествено — рече лейтенантът и издуха дима през рамото си. — Лесно е да ги откажа. Правил съм го всяка седмица в продължение на една година. Но ако говорим сериозно, наистина искам да ги откажа. В управлението обаче е трудно. Почти всички пушат.

— Съжалявам, че не постигнахме някакъв пробив с Де Паскуале — каза Лори.

— Може би куршумът ще ни помогне някак — рече Лу. Той изпусна цигарата в пепелника, докато се опитваше да я закрепи на ръба. — Специалистите по балистика са доста изобретателни. Уф! — Детективът дръпна ръката си от пепелника. Беше си изгорил пръста от цигарата.

— Лу, добре ли сте? — попита Лори.

— Нищо ми няма — отвърна прекалено бързо той. Опита още веднъж да извади цигарата и този път успя.

— Изглеждате разстроен — каза Лори.

— Просто ми се струпа много на главата — отговори лейтенантът. — Но ми се ще да ви попитам нещо. Омъжена ли сте?

Без да иска, Лори се усмихна и поклати глава.

— Ама че неочакван въпрос!

— Права сте — съгласи се Лу.

— Освен това при тези обстоятелства не звучи много професионално — продължи Лори.

— И по това не мога да възразя — отново се съгласи детективът.

Лори замълча за момент, тъй като бе влязла в нещо като спор със себе си.

— Не — каза най-сетне тя. — Не съм омъжена.

— Ами в такъв случай… — поде Лу, като търсеше думите. — Защо да не обядваме заедно някой ден?

— Поласкана съм, лейтенант Солдано — отвърна смутено Лори. — Но обикновено не смесвам личния си живот с работата.

— Аз също — рече детективът.

— Не е изключено, но нека помисля.

— Дадено — каза Лу.

Лори виждаше, че той съжалява, задето я е попитал такова нещо. Лу стана рязко. Лори също се изправи, но лейтенантът й показа с ръка да остане на мястото си.