Робин Кук - Непрогледност

— Добре тогава! Да вървим — подкани Анджело и отвори вратата.

— Здравейте, госпожице Монтгомъри — поздрави Джордж, един от портиерите на сградата, в която се намираше апартаментът на родителите на Лори.

Човек имаше чувството, че той работи тук, откакто е построена кооперацията. Изглеждаше на шестдесет години, но всъщност беше на седемдесет и две. Обичаше да разказва на Лори, че именно той е отворил вратата на таксито в деня, когато майка й се е прибрала с нея от родилния дом.

След като побъбри малко с Джордж, Лори се качи в апартамента на родителите си. Колко много спомени! Дори миризмата й беше позната. Но повече от всичко жилището й напомняше за ужасния ден, в който бе намерила брат си. Почти бе настояла пред родителите си да се преместят другаде след трагедията, та да не си спомня постоянно за свръхдозата, от която беше починал брат й.

— Здравей, скъпа! — изтананика майка й, докато Лори влизаше в антрето.

Дороти Монтгомъри се наведе и подложи буза за целувка. Ухаеше на скъп парфюм. Синьо-сивата й коса беше подстригана късо, по момчешки, стил, който напоследък се налагаше по кориците на женските модни списания. Беше дребна жива жена на около шестдесет и пет години, но младееше след втората козметична операция.

Пое палтото на дъщеря си и хвърли критичен поглед към облеклото й.

— Виждам, не си с вълнения костюм, който ти купих.

— Не, мамо — каза Лори.

Тя затвори очи с надеждата майка й да не й се нахвърля толкова рано.

— Можеше да облечеш поне рокля.

Лори се въздържа да отговори. Беше с жакардова блуза, украсена с фалшиви скъпоценни камъни, и вълнени панталони, които беше поръчала по каталог. Само допреди час си мислеше, че това е един от най-хубавите й тоалети. Сега вече не беше толкова сигурна.

— Няма значение — каза Дороти, след като закачи палтото на Лори. — Ела, искам да те представя на всички и особено на д-р Шефилд, нашия почетен гост.

Въведе я в гостната — салона, където родителите й най-често посрещаха приятелите си. В стаята имаше осем души, всеки крепеше чашата с питието в едната ръка и хапка с деликатес в другата. Трима от мъжете бяха лекари, четвъртият беше банкер. Съпругите им, подобно на майка й, не работеха и също като нея се занимаваха с благотворителност.

След задължителните любезности Дороти помъкна дъщеря си през антрето към библиотеката, където Шелдън Монтгомъри показваше на Джордан Шефилд някакви редки медицински учебници.

— Шелдън, представѝ дъщеря си на д-р Шефилд — нареди Дороти, прекъсвайки съпруга си насред изречението.

Двамата мъже вдигнаха очи от книгата, която Шелдън държеше. Лори плъзна поглед от аристократичното, макар и сурово лице на баща си към лицето на Джордан Шефилд и остана приятно изненадана. Беше очаквала да прилича повече на офталмолог, да е по-стар, по-тромав, безцветен и далеч по-непривлекателен. Но мъжът, който стоеше пред нея, беше направо красив — с пясъчноруса коса, загоряла кожа, светлосини очи и остри, сякаш изсечени черти. Не само че не приличаше на офталмолог, не приличаше дори на лекар. Имаше вид по-скоро на професионален спортист. Беше по-висок дори от баща й, който беше метър и деветдесет. И за разлика от баща й, който носеше карирани костюми, беше с бежови панталони, синьо сако и бяла риза с отворена яка. Нямаше дори вратовръзка.

Лори се здрависа с Джордан, докато Шелдън ги запознаваше. Той стисна ръката й силно и самоуверено. Погледна я право в очите и се усмихна мило.

Лори веднага разбра, че баща й харесва Джордан. Потупа го по гърба и настоя да му сипе още от специалното шотландско уиски, което обикновено не поднасяше на гости. Отиде за скъпоценната напитка, оставяйки Лори сама с Джордан.

— Вашите родители са изключително гостоприемни — каза Джордан.

— Могат да си го позволят — отвърна тя. — Обичат да посрещат приятели. Очакваха ви с нетърпение тази вечер.

— Радвам се, че съм тук — додаде Джордан. — Баща ви не може да се нахвали с вас. Много исках да се запознаем.

— Благодаря — рече Лори. Беше донякъде изненадана да чуе, че баща й я е споменавал, при това с добро. — Аз също. Честно казано, не сте такъв, какъвто очаквах.

— Какво очаквахте? — попита Джордан.

— Ами… — поде тя, внезапно почувствала леко смущение. — Мислех, че приличате на офталмолог.

Джордан отметна глава и се засмя сърдечно.

— А как изглеждат офталмолозите?

Лори се почувства облекчена, когато баща й се върна с пълната чаша на Джордан и й спести обяснението. Той каза, че иска да му покаже някои старинни хирургически инструменти в кабинета. Джордан го последва послушно, като хвърли на Лори съзаклятническа усмивка.