Робин Кук - Непрогледност

— Дано има защо! — изфуча Вини още от вратата.

Беше облечен в копринен индийски халат. Косата му, обикновено безукорно зализана назад, стърчеше на всички страни.

Без никакви обяснения Франко му подаде вестника. Вини го сграбчи и седна.

— И какво да чета? — изръмжа той.

— Виж статията за смъртните случаи от наркотици — каза Франко.

Докато четеше, Вини набръчка чело. После мълча към пет минути. Франко посръбваше кафето.

— Е, и какво? — каза Вини, вдигайки очи. Той тупна вестника с опакото на ръката си. — Защо, по дяволите, ме будиш за това?

— Нали видя последните имена — Флечър и другите? Снощи проследих Анджело и Тони. Те ги очистиха. Предполагам, че са очистили и другите.

— Добре де, защо? — запита Вини. — Защо с кокаин? Вече го раздават безплатно, що ли?

— Още не знам — призна Франко. — Даже не знам дали действат самостоятелно, или изпълняват заповедите на Серино.

— Изпълняват заповед — каза Вини. — Много са глупави, за да действат сами. Боже мой, това е лудост! Освен обикновените ченгета сега из града ще плъпнат и тия от Федералната полиция, че и от Отдела за борба с наркотиците. Какво, по дяволите, е намислил Серино? Да не е полудял? Просто не разбирам.

— И аз — каза Франко. — Но успях да вляза във връзка с един човек, който чрез други хора познава Тони. Сигурно ще те потърсят.

— Трябва да направим нещо — поклати глава Вини. — Това не бива да продължава.

— Не можем да решим какво да правим, преди да сме наясно какво цели Серино — рече Франко. — Дай ми още един ден.

— Само един — отсече Вини. — След един ден ще действаме.

Изправена пред Службата по съдебна медицина, Лори бе обзета от страх. Колко се променят нещата за един ден! Вчера и завчера влизаше и излизаше като хала, все едно притежаваше сградата, а днес се боеше да прекрачи прага. Причината се криеше в това, което й предстоеше, и тя го знаеше. Спокойствието, което я беше обхванало в апартамента й, беше изчезнало.

Приближавайки към сградата, Лори забеляза рой възбудени репортери, които я обсадиха. Бяха дошли заради сензацията — нейната сензация. Погълната от мисли за срещата с Бингам, тя изобщо не бе помислила за тях. За второто убийство в училището бяха дошли пак толкова, сега дори бяха повече.

Тя реши, че ще е по-добре да се свършва по-бързо, и влезе. Във фоайето веднага я разпознаха, пред лицето й изникна гора от микрофони, заваля дъжд от въпроси, засвяткаха фотоапарати. Лори безмълвно си проби път към вътрешната врата, където униформеният служител от охраната провери снимката на пропуска й и я пусна да влезе. Преследващите я репортери останаха зад вратата.

Мъчейки се да запази самообладание, Лори се отправи към регистратурата. Вини си четеше вестника. Калвин също беше там.

Лори погледна чернокожия в очите. Той отвърна на погледа й, без да издава чувствата си. Очите му бяха като черен мрамор, великолепно ограден от телените рамки на очилата му.

— Търси те д-р Бингам — безизразно каза Калвин. — В момента не може да те приеме, тъй като е зает с репортерите. Ще позвъни в кабинета ти.

Лори искаше да обясни нещо, но не намираше думи. А и Калвин не изглеждаше особено любопитен и поднови заниманието си. Тя реши да провери графика за аутопсиите, преди да се качи в кабинета. Името й отсъстваше от списъка. Забеляза трите имена, които бе прочела във вестника — Кендъл Флечър, Стефани Хабърлин и Ивон Андре, новите случаи, влизащи в серията.

— Както знаеш, бих искала аз да извърша аутопсиите на починалите от свръхдоза — обърна се тя към Калвин.

Той вдигна глава от работата си.

— Изобщо не ме интересува какво би искала. Това, което трябва да направиш, е да отидеш в кабинета си и да чакаш да се обади д-р Бингам.

Уязвена от откритото пренебрежение, Лори погледна Вини, но той както винаги бе погълнат от спортните новини и с нищо не показваше, че е чул разменените реплики.

Чувствайки се като дете, наказано в ъгъла, тя се качи в кабинета. Там реши, че междувременно може да свърши нещо, извади няколко папки и се настани зад бюрото си. Тъкмо започваше, когато усети присъствието на друг човек. Погледна към незатворената врата и видя Лу Солдано; беше доста омачкан, не изглеждаше щастлив.

— Дойдох лично да ти благодаря, че ми почерни живота — каза той. — Не че шефът на полицията не ми е натягал гайките досега, но твоето малко откровение в печата ми дойде за капак.

— Те преиначиха казаното от мен — обясни Лори.

— Така ли? — саркастично се учуди Лу.