Робин Кук - Непрогледност

След няколко вдишвания в торбата Кендъл затвори очи и цялото му тяло се отпусна, а челюстта му увисна. Тони приклекна до проснатия Кендъл, придържайки торбата. Междувременно Анджело разкопча ризата си и нави ръкава. На десетина сантиметра под лакътя, от вътрешната страна, имаше обла редица от рани, повтарящи захапката на Кендъл. Някои кървяха.

— Това копеле ме ухапа! — възмути се Анджело. Пъхна пистолета си в кобура под мишницата. — При тоя занаят човек не знае какво може да му дойде до главата.

Тони се изправи и отиде при докторската чанта.

— Не мога да му се начудя на този газ — каза той. — Старият доктор Травино наистина си разбира от работата.

Той извади от чантата спринцовка и парче гумен маркуч, който използува за турникет върху ръката на Кендъл.

— Ела да видиш вени! — възкликна той. — Като пури са! Просто не можеш да сбъркаш! Ти ли ще го направиш, или аз да се погрижа?

— Погрижи се ти — отвърна Анджело. — Само че свали тая торба от главата му, да не я оплескаме пак като с Робърт Евънс.

— Правилно — отбеляза Тони, свали торбата и я изтръска. — Не мога да понасям тая сладникава миризма. Пфу!

— Хайде, слагай му кока де! Докато се намотаеш, той ще вземе да се събуди.

Тони натисна иглата в една от изпъкналите вени върху ръката на Кендъл.

— Нали ти казах! — похвали се, доволен, че е успял от първия път.

Развърза турникета и натисна буталото, изпразвайки спринцовката във вената на Кендъл.

Остави използваната спринцовка на масичката и прибра останалите неща в докторската чанта, откъдето извади пликче от полупрозрачна хартия, пълно с бяла прах. Изсипа малко от нея в ноздрите на Кендъл, после сложи и върху палеца си и я вдиша със смъркане.

— Обожавам остатъците — заяви той ехидно.

— Не се докосвай до това нещо! — изкомандва Анджело.

— Не можах да се сдържа — отвърна Тони и сложи пликчето до използуваната спринцовка. — Какао ще кажеш, да го пъхнем ли в хладилника?

— Дай да пропуснем — рече Анджело. — Говорих с доктора и той каза, че ако тялото престои по-малко от дванадесет часа в стаята, всичко е наред. А както пипаме, всички ги откриват доста преди да са минали дванадесет часа.

Тони се огледа.

— Прибрах ли всичко?

— Така изглежда — каза Анджело. — Дай да седнем и да погледаме дали Кендъл ще хареса пътешествието.

Той се настани на кушетката, а Анджело — във фотьойла, зает доскоро от Кендъл.

— Хубав апартамент — рече Тони. — Какво ще кажеш да поогледаме дали няма нещо за прибиране?

— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че когато се занимаваме с тия наркотици, не се пипа?

— Жалко — въздъхна Тони, оглеждайки стаята.

След няколко минути Кендъл се размърда и премляска с устни, после изстена и се обърна по корем.

— Кендъл, сладурче! — обади се Тони. — Как си? Кажи нещо!

С голямо усилие Кендъл успя да седне. Бледото му лице бе безизразно.

— Е, как е? — попита Тони. — С толкова снежец в кръвта трябва да се чувстваш в рая.

Неочаквано Кендъл повърна върху килима.

— Боже мой! — възкликна Тони, отскачайки встрани. — Отвратително!

Кендъл се закашля мъчително, после погледна Тони и Анджело. Очите му бяха изцъклени. Изглеждаше объркан.

— Как се чувстваш? — попита Анджело.

Устата на Кендъл се сгърчи в безуспешен опит да произнесе нещо. Внезапно очите му се обърнаха нагоре, така че се виждаше само бялото, и тялото му се разтресе в конвулсии.

— Това се чакаше — рече Анджело. — Хайде да изчезваме!

Тони взе докторската чанта и последва Анджело към вратата. Анджело надникна през шпионката, не видя никого, отвори, подаде глава навън и се огледа.

— Коридорът е чист — каза той. — Хайде!

Те бързо напуснаха апартамента и изтичаха по стълбите.

Слязоха един етаж и спокойно дочакаха асансьора.

— Гладен ли си? — попита Тони.

— Малко — отвърна Анджело.

За да не ги види портиерът, слязоха от асансьора на първия етаж и продължиха надолу по стълбите. Напуснаха сградата през задния вход, използувайки товарния асансьор.

Когато стигнаха до колата, Анджело се спря в недоумение.

— Я виж! Направо не ми се вярва! Оставили са ни фиш за глоба! Ама че нахалство! Тоя полицай само да има късмет да си паркира колата към Озоун Парк.

Веднага щом потеглиха, Тони попита:

— Какво ще правим сега? Ще вършим ли още работа, или ще вечеряме?

Анджело поклати глава.

— Не мога да разбера кое ти харесва повече — трепането или плюскането.

Тони се ухили.

— Зависи от настроението.