Филип Шелби - Опасни муцуни

Вътре членовете на екипа на „Кифладжиите“ се бяха настанили върху скамейките, завинтени за пода и стените на микробуса. Всички бяха облечени в противокуршумни жилетки, а върху тях имаха водонепроницаеми найлонови комбинезони. Под вълнените им шапки, обработени с водонепропускаща смола, се намираха слушалките; работната честота вече бе настроена и проверена. Батериите за предавателите бяха напъхани в страничните джобове. На коланите бяха окачени гранатите с нервнопаралитичен газ.

Всеки бе подбрал оръжието си по свой вкус. Част от екипа предпочиташе скорострелните автомати, но имаше и запалени привърженици на автоматичните пистолети, много полезни в тесни помещения. Джейкъб споделяше това мнение, ала този път изборът на въоръжението не го вълнуваше особено — нали Калабрезе беше обещал на Кети, че няма да позволи на мъжа й да действа на предната огнева линия.

Заел мястото зад волана, Калабрезе се размърда и погледна назад през рамо. Екипът му изглеждаше уверен, готов за предстоящото сражение. Никой нямаше притеснен вид, неколцина дори се прозяваха или дъвчеха дъвка. За Калабрезе най-важното бе да не допусне някой от подчинените му да изгуби самообладание, когато се озоват в опасната зона.

— Някой иска ли музика? — попита той.

След кратък спор мъжете се съгласиха да слушат музиката към филма „Раздялата“.

Ако не валеше дъжд, профучаващите мотоциклетисти може би щяха да чуят нестройния, но ентусиазиран мъжки хор, възпяващ изгубената любима, заминала да дири щастието си в големия град; песента за нещастния влюбен, който не може да заспи, изтерзан от сърдечен копнеж.

Холис и Кроуфорд се нахраниха с притопленото телешко печено. Тя се излегна на дивана и се зае да прелиства списанието, което Майстора бе чел в самолета. Загледа се в туристическата реклама на остров Капри — изглеждаше като райско кътче, зареяно в синьото море. Замисли се колко топло е там сега… Колко ще е приятно да се потопи в тихия залив, под жарките слънчеви лъчи, на плажа, където се разнасят само смях и песни, а отзад е хълмът с вилите с покриви от тъмнокафяви керемиди…

Но навън беше нощ, а в камината догаряше огънят и по ламперията играеха пурпурни отблясъци. Холис се изправи, списанието се изхлузи от скута й. Когато се наведе да го вдигне, вниманието й бе привлечено от разтворената страница — фотография на мъж и жена сред някакъв тържествен прием. И още нещо: някакъв неясен пръстов отпечатък.

Холис знаеше, че този отпечатък не беше от нея, защото отлично си спомняше, че не бе стигнала до тази статия.

Младата жена остави списанието върху масичката за кафе, отметна кичура коса, паднал върху челото й, и се наведе напред. Холис не успя да преведе заглавието на репортажа, но това в момента нямаше значение. На страницата същата двойка бе снимана в различни пози, но винаги оградена от гости. На заден план се виждаше някакъв дансинг. Тя разпозна мъжа и жената на фотографията, пък и името Ню Йорк си оставаше Ню Йорк на всички европейски езици.

… Като се има предвид колко много видни личности обитават Ню Йорк, изборът на жертва наистина е доста богат…

— Кроуфорд!

Гласът й отекна в коридора и нещо й подсказа, че е сама в къщата. Веднага скочи, за да провери стаите. Накрая се досети да се върне в преддверието: ботушите и мушамата ги нямаше. Върна се до прозореца във всекидневната и впери поглед в мрачния, заливан от дъжда парк. Светлините в стаята хвърляха отблясъци по стъклото, затова тя набързо обиколи всички ъгли и изгаси лампите. Очите й привикнаха с полумрака. Отново притисна чело до прозореца, толкова плътно, че дъхът й замъгли влажното стъкло.

Опита се да огледа алеята край входа, а после и моравата пред къщата. За трети път погледът й отчаяно прекосяваше безлюдната зона и всеки път паниката в гърдите й се надигаше с все по-завладяваща сила. От гърлото й се отрони сподавена въздишка, когато зърна силуета му в сянката на гаража. Поне два пъти бе погледнала натам, но едва сега успя да го види.

Изплашената жена се отдръпна от прозореца чак когато се увери, че той се насочва обратно към входа.

Измокрен и навъсен Кроуфорд влезе в преддверието. Наведе се да събуе ботушите и пистолетът му се очерта като издайническа подутина под мушамата.

Тя отмести списанието и се върна до камината.

— Какво има? — Лицето му блестеше, поръсено с капки вода. — Да не би нещо да те е уплашило? Или се е задействала алармената сигнализация от сензорите около оградата?